Както казваше Харви Дент в „Черният рицар“ на Нолан, човек или загива като герой, или живее достатъчно дълго, за да се превърне в негодник. Същата максима спокойно можем да отнесем и към света на изкуството, пълен с примери за творци, които продължават да доят отдавна пресъхналото си вдъхновение, за да изцедят още някоя капка комерсиален успех или чувство за значимост. Уви, това не е чуждо дори на най-големите – само виж какво прави Стивън Кинг, по дяволите!
Колкото повече време минава от съдбовната раздяла между Luca Turilli и Alex Staropoli, толкова по-ясно става, че последният трябваше да сложи край на Rhapsody of Fire още тогава, вместо да се мъчи да носи на раменете си бреме, което видимо не му е по силите. Макар безспорно да е даровит композитор, постоянните (и неизбежни) сравнения на новото му творчество с класиките на групата, от една страна, и с актуалните издания на Turilli, от друга, определено не са в негова полза. Едва ли феновете биха възразили, ако Alex бе продължил да музицира под някакво друго име, защото – нека бъдем честни – от вълшебния дух на Rhapsody вече нищо не е останало.
Но ето ни пред поредния опит на Staropoli и компания да оправдаят съществуването си в сянката на една легенда. “Glory for Salvation” е изненадващо посредствен и банален труд, предъвкващ отдавна изхабена формула. Оркестрациите тук са постни и незапомнящи се, а припевите звучат като вмъкнати ни в клин, ни в ръкав в песните. Инструменталното ниво е очаквано високо, но това само подчертава композиционните недъзи. В изпълненията на фронтмена Giacomo Voli не се забелязва никакво развитие спрямо показаното от него в “The Eighth Mountain”. Гласът му е все така тънък и немощен, често избиващ в дразнещ фалцет, който дори обилното продуциране на вокалите не може да прикрие. Нещо повече, в стремежа да придаде емоция на партиите си, той преиграва по толкова абсурден начин, че буди комбинация от насмешка и съжаление.
Може би най-тъжното е, че в албума се срещат немалко хубави идеи, които обаче или остават недоразвити, или са опропастени я от споменатата слаба аранжировка, я от нелепите напъни на Roberto De Micheli да емулира неподражаемата китарна фраза на Turilli. “Terial the Hawk”, “Maid of the Secret Sand” и “Magic Signs” например можеха да са много по-впечатляващи парчета, ако не се опитваха да следват толкова стриктно коловоза, проправен от старите хитове на Rhapsody. Въобще самоцелният препрочит на миналото, колкото и велико да е то, рядко води до нещо стойностно.
Резултатът от всичко това е още един запис, пълен със стереотипен пауър метъл – изсвирен повече от компетентно, но лишен от душа и очарование. Някога самото споменаване на Rhapsody of Fire беше гаранция за качество. Сега е просто повод за поредна въздишка на разочарование.
