Последните няколко години не бяха особено лесни за култовия Abbath. Доколкото личният му музикален проект си е изцяло негова собственост и постоянните промени в състава не би трябвало да будят кой знае какви притеснения, то в персонален план мултиинструменталистът трябваше да се изправи пред сериозни препятствия. Добрата новина е, че в момента всичко изглежда наред и днес е време да отпразнуваме идването на пролетта с един сравнително мразовит нов албум.
Още през 2016-а Abbath красноречиво заяви, че не му се занимава да пише блек метъл в традиционната му форма, наложила се в началото на 90-те. Мелодичните рифове на норвежеца и нетипичният за жанра груув веднага направиха впечатление, но този път експериментът е по-различен. “Dread Reaver” ни насочва към Първата вълна, така че в осемте нови творчески композиции слушаме основно познатата комбинация от пънк и траш, но и много рокендрол – сякаш Abbath е решил да пише музика за Motorhead. Или пък ако Леми беше жив и беше решил да запише малко блек метъл, резултатът вероятно щеше да наподобява “Dread Reaver”. При все че black’n’roll-ът често се свързва със занижаване на качеството, тук ситуацията е повече от прилична.
Макар че рокендролът по принцип навява топли калифорнийски настроения, продукцията поддържа музиката сурова и ситуацията придобива облика на нощ в Сахара. Студ в жегата. “Acid Haze” поставя началото с рядко срещан fade in, след което стартира ударно двукасово нашествие, подчертано къде от рифове, къде от бесни сола, а цялостната атмосфера е като в хорър от края на 70-те. В “Acid Haze” е и един от малкото моменти от първата половина на албума, в които се чуват бластбийтове. Следващата “Scarred Core” запазва темпото, но тук калифорнийските настроения взимат превес над скандинавските. А в “Dream Cull” ескалацията стига до там, че гърлените писъци на Abbath всъщност се оказват също толкова гърлено, но в случая мелодично, обертоново пеене. И интродукцията прилича на пиеса за класическа китара, защото защо не. “Myrmidon” пък изпробва звученето на мажорна гама в блек стилистика… и резултатът е изненадващо добър. Странна работа, но лайтмотивът внася грандиозност, често срещана в глем метъла.
Бластбийтовете и дисонантното китарно звучене в “The Deep Unbound” ни връщат към първите два албума. С малко по-разчупено темпо и повече груув, “Septentrion” поддържа същия курс. Тук следа един кавър на изтърканата “Trapped Under Ice” на Metallica, който освен да дръпне с няколко минути общата дължина на албума, не носи никакъв друг смисъл. Като цяло можеше да се мине и без него.
Може би за да компенсира кавъра, след него Abbath ни стоварва внушителната “The Book of Breath” – брутална стена от звук с тежки рифове, динамични ударни и грандиозен припев. Едноименната песен, която е и закриваща в случая, връща мелодията, която албумът постави в първата си половина със “Scarred Core” и “Dream Cull”, и така кръгът се затваря.
В крайна сметка няма как да не отбележим компактната и някак минималистична същност на “Dread Reaver” – директен противовес на първите два албума. Дори визуалният елемент на записа дава подобни подсказки. Изданието не само излиза под номер три, но и в класацията по качество ще заеме същата позиция. Може би разните външни обстоятелства от последните няколко години са оказали влияние. Но предвид музикалните способности на Abbath, съвсем не е изключено компромисът да предвещава появата на нещо много по-значително.
