Много е приятно да слушаш творчеството на група, извървяла дълъг път и натрупала безценен опит, която сега бере плодовете на труда си, но по достоен начин. Няма да е пресилено твърдението, че Septicflesh се превърнаха в абсолютното олицетворение на симфоничния дет метъл през последните години, особено след излизането на епохалния “Codex Omega” (2017) – може би най-силния албум на гърците в цялата им дългогодишна кариера. Квинтетът разбра къде му е силата и удари точно там. Обаче в професионалния път на един музикант винаги настъпва въпросът „Ами сега накъде?“. Какво следва? Изкуството не е наука и макар да обичаме от време на време да си говорим за така наречените формули, истината е, че да си творец е рисково. А когато трябва ако не да подобряваш, то поне да не правиш крачка назад от нивото на запис като “Codex Omega”, ситуацията става доста сложна.

Septicflesh обаче за пореден път се доверяват на опита. Максимата, че ако нещо не е счупено, не трябва да го оправяш, тук важи с пълна сила. За добро или за лошо, музикантите са решили да вземат най-доброто от предното си издание и да го повторят. Този път обаче резултатът не е толкова амбициозен. В “Modern Primitive” Septicflesh отново ни представят този гранде звук, само че всичко е като че ли в умален вариант. Структурно съдържанието е сравнително еднопосочно, а общата дължината не успява да надхвърли 40 минути. “Codex Omega” беше многопластов труд и величието му се разгръщаше постепенно след всяко слушане. За разлика от него, “Modern Primitive” удря бързо, силно и не е нужно да инвестираш кой знае какво внимание в него, преди да усетиш как музиката ти гъделичка врата.

Макар да е кратък и еднопосочен, албумът не е скучен. Удивително е как в такъв компактен размер комплексна банда като Septicflesh е успяла да побере почти всичките си емблематични похвати и елементи. Чистите вокали на Sotris Vayenas са, както винаги, епични (“Modern Primitive” и “Neuromancer”), но много често и психеделични (“Hierophant”) – ако случайно някой се чуди дали Alice in Chains биха звучали добре, ако Jerry Cantrell се заплесне по дет метъла, това парче е много добър пример как с проява на вкус и оригиналност всичко става възможно и успешно. Харш вокалистът Spiros Antoniou и тук за пореден път показва защо е един от най-добрите гласове в жанра.

Откриващата “The Collector”, “A Desert Throne” и закриващата “A Dreadful Muse” успяват да вплетат грандиозните симфонии в епични мелодични пасажи. За сметка на това пък най-късото парче в албума, “Psychohistory”, залага на опасната комбинация от първична агресия и откровен брутализъм. А това обикновено чупи прешлени. “Coming Storm” е горе-долу на същия принцип и макар и да не е чак толкова впечатляваща, това не ѝ пречи да гази като танк. “Self-Eater” е най-разчупената песен в албума, сменяйки на няколко пъти лайтмотивите си и залагайки на сравнително по-умерено темпо, компенсирано от злокобни симфонични постройки а ла „Имперския марш“.

Чакането си струваше. Макар и да носи белезите на предшественика си, “Modern Primitive”, отговаряйки на името си, е далеч по-първичен, експлозивен и праволинеен. Въздействието му е по-различно, по-минималистично, но не по-малко интересно. При все че “Codex Omega” безспорно остава по-значимото издание, наследникът му изпълнява ролята си повече от прилично.