Има една категория групи, за които всички знаят, ама реално никой не слуша. Дадената общност е приела съществуването на бандата като факт – и често това е утвърдена вече група, но ако провокираш членовете на тази общност, същите ще се сблъскат с реализацията, че не познават никой, който да слуша групата активно. И че те самите не знаят нито едно парче на въпросните. Machine Head са в тази категория.

Въпреки това, американците не са останали и точно безизвестни. Нещата така се развиха, че единственият оригинален член на бандата е именно основателят ѝ, като най-пресните новобранци са от 2019-а година. Предвид упоменатото до момента, последното, което може да се очаква от тях, е издаването на концептуален траш албум през 2022-ра.

Интродукцията на “Of Kingdom and Crown” е всичко друго, но не и типична. Необикновено е, че заглавният трак на траш албум е десет минути. Нестандартно е първите три от тези десет да са почти акапелно изпълнение със силна лирика. Но това, което със сигурност ще запомните, е, че в един момент просто има взрив от класа. Жестоки рифовки и ръмжащи вокали започват да ви гонят в лабиринт от безбожно тежки ритми, а на всеки ляв завой припевите стават все по-мелодични и паметни. Почти цялата продължителност на изданието е мелачка, като “почти”-то е вдъхновено от двете балади. Само че в случая те не само се вписват перфектно в наративен смисъл, но и са качествени парчета, от които може да се изпита наслада. Композициите витаят основно около духа на класическия траш, а дори често представят и най-доброто от него. Тук-таме се обажда и някой по-модерен примес, без това да компрометира цялостното усещане на музиката. А креативността през цялото време блести, представяйки някои уникални пасажи, които дълго ще държат влага.

Обработката е онзи пирон, забит тъкмо на място: тези чъгове просто не могат да виреят в друга рамка. На моменти Robb Flynn трудно достига висотите, които сам си е написал, но за сметка на това пее като диво животно, за което заслужава адмирации. За момент връщам лентата до заглавия десетминутен трак: тази продължителност не му е нужна въобще и би било по-подходящо да бъде разделен на интродукция и парче. Обаче в действителност се откроява и грабва вниманието на слушателя. След толкова епично откриване е нормално да се очаква и мощен завършек. Като заключение ви очаква един от най-силните финали в историята на траша, а в бонус до него се мъдри и акустична версия, която доказва опита на музикантите.

По-горе е упоменато, че това е концептуален албум. И именно тук идва един недостиг на изданието: липсва контекст. Лириката е впечатляваща, но също и объркваща, когато не е ясно, че иде реч за две преплитащи се истории. Трудно е да се очаква такова избухване от група, чийто собствен фронтмен дефинира работата си като “яко пещерняческа”. Още по-невероятно е, че същият индивид е написал тук редове, които са безкомпромисно гениални, при все че самият наратив не е нещо особено.

Ако и вие имате приятели, които само знаят, че Machine Head съществуват, но не са ги чували никога – това е траклистът, с който си струва да ги запознаете. Музиката тук е способна да върне слушателя в креативността на 90-те, когато се гонеше именно напевната, мелодична градация, а не единствено тежката ритмика. И знаете ли какво? Все още е брутално яко.