Значи, много е тъпо като нямаш време за всяка яка група на света. Пък такива има, колкото и понякога да се правим на претенциозни и да мрънкаме: има, и са много, и правят страшни неща. Ама понякога е по-лесно да си се придържаш към привичките и да слушаш Ghost. И една от бандите, с които аз съм съгрешавал така, е Beartooth. В смисъл, само като видите името и се сещате как звучат: иска си слушане!

И ме е яд на мен си, защото това е адски недооценен състав. Всеки път, когато пуснат албум, аз избухвам с него, но после светът продължава и си карам по навик. Но ето какво отделя Beartooth от останалите: има една шепа техни трошачки, които не просто слушам редовно, но и запомних още след първото слушане. Те това е майсторлъкът и той си проличава без значение колко години си дрънкал и врещял на сцена (или не).

А знаете ли кое е още по-яко? Да видите, че навръх петък 13-и се вихри нещо заплашително розово на страницата на тая група и веднага да зацепите, че тоя майсторлък пак е придобил творчески планове.

Казвам ви го в прав текст: едноименният трак от тоя траклист задължително ще остане един от най-пъстрите и интересни записи за годината. И ако някога сте дръзвали да се чудите как се прави, то розовият албум на Beartooth ви показва нагледно.

Изданието звучи като да вземеш една секира и две моторни резачки, които държиш с едната ръка и с тях режеш месо и дървета — едновременно! — докато с другата играеш дартс, с най-мазната и широка усмивка на света.

И това с дартс-а е супер важно, защото е почти невъзможно да си адекватна група и да си смениш стила. Или се случва бавно и без да искаш, или се случва рязко и оттам насетне почваме да те споменаваме само покрай Задушница.

Тия момчета с мечите зъби и по това изнасят перфектен урок. Само като им видях маркетинга и първата ми реакция беше “О, не, те ще копират Ескимосите!” и сега си ударих един, защото как може аз да им имам толкова малко доверие? Не, те са взели най-доброто от тоя ретро облик и са го изяли, вместо да заменят ядрото си с него.

Резултатът? Брутални, креативни рифове, невероятни филове, мечи (lmao) вокали в примес с цял бетоновоз чисти вокали и то блика, и блика и сигурно има брокат вече, и въобще не ми дреме, щото това е най-якият запис на тази група до момента, помнете ми думата!               

Щото какво друго мога да нарека релийз, който е толкова фрашкан с креативност, енергия и хъс, който ме накара няколко пъти да извикам гласно, в 8:40 сутринта “ДА! ДАВАЙ! УДРИ!” още преди първото кафе?     

Сега, вече на чиста и неразкуфяна, но еспресирана глава, мога да направя и професионалното заключение: този албум беше точно това, от което група като Beartooth се нуждаеше: конска доза креативна мелодика. Щото преди ако си отбирах по две-три парчета на албум, сега се чудя как ще намирам време да слушам “The Surface” от-до всеки ден.