Нали се сещате за оня мийм с човека, дето е разпънал един тезгях насред парк, пие кафе и с табела се опитва да предизвиква всякакви конвенционални схващания, чието разтурване може да доведе до комерсиален и социален фурор? Е, днес аз ще съм вашият него, ама в писмен вид, и на моята табела пише следното:

“Симфоничният метъл е просто поп музика за претенциозни хора.”

Само дето напълно изключвам частта с “Пробвайте се да ме оборите”, защото самият факт, че твърдението ми ви е засегнало, значи, че в думите ми има трошица истина. И въобще недейте да ми се мъдрите: няма значение кое и как, а крайният резултат, а ако него мога да го разкостя дотам, че да го номинирам за следващия хитов сингъл на Тейлър Суифт, значи хавата е стабилна, с китари или без.

И в това няма нищо лошо! Даже напротив, нотката попаджийски майсторлък е точно онова, което може да превърне целия този опит в нещо лепкаво и сладко, без значение дали сте продуцент от Холивуд или банда от Австрия. Е, освен ако не сте групата Serenity, които стремглаво сломяват попа чрез претенцията в “Nemesis AD” с, на теория, някаква цел.

Няма да си кривя душата, бесен съм. Наскоро не ми се беше налагало да слушам такъв набор от яки идеи и видимо господство над концепцията за мелодика. Само дето опаковката, в която са сервирани, е под формата на един ненормалник, дето е хванал швейцарско ножче, разпънал е всичките му атрибути и после го е стиснал яко с две ръце, които е вдигнал, за да ликува като шампиона от един друг мийм.

Иначе, нали, откъм звук: писъците на откачения са кристално ясни и повечето музиканти от кой да е жанр само могат да завиждат на… резултата. Който, отново, е влудяващ.

Над десет слушания! НАД ДЕСЕТ! На този етап половината песни трябва да ги знам наизуст, пък положението какво е? Запомнил съм два-три идиотски момента, които само един европеец без истинско разбиране за това как работи английския език може да измъдри, щото тия фрази нито звучат добре, нито пасват на мелодиката и въобще са толкова досадни, че бих ги ползвал за аларма сутрин.

К’во да го говорим? Serenity са Serenity: звучат страхотно, умеят това, което правят, и са автори на някои от най-любимите ми п̶о̶п̶ ̶м̶е̶т̶ъ̶л̶  симфоник метъл хитове, като “Symphony for the Quiet” ми е в Топ 10 въобще! Обаче като започнем с това, че някои от идеите в това издание сме ги чували и преди и стигнем до там, че нито едно парче няма хитов потенциал заради тия излишно сложни структури и твърде претенциозни пасажи, как да не го е яд човек толкова, че да опъне една сергия в парка?!

Ние, метълите, гордо обичаме да се гнявим над простолюдните жанрове като поп. Все пак, приемаме една група да има поп примеси, но да си чист поп?! Ужас! Е, да, ама е ви го обратното: като хич не си поп, и не си нещо тип Opeth, слушателите ти ще запомнят само как налудно си вкарал цялата фраза “Ritter, Tod und Teufel” в секунда и половина на парчето ти.

Еми, не че нещо, ама “Shake It Off” е по-добро парче.