Американската блек метъл сцена е странно място. Когато тепърва набираше скорост преди петнайсетина години, тя бе доминирана от един типично презокеански стремеж към краен индивидуализъм и оригиналност (или по-често – оригиналничене). И докато роди няколко безспорно гениални произведения, този неин самоцелно амбициозен устрем попречи на болшинството ценители на жанра да я възприемат сериозно.

Радващо е обаче, че докато Liturgy, Krallice и Imperial Triumphant все още се надпреварват в преследване на поредната авангардна изгъзица, много американски банди се отказаха да преоткриват колелото и вместо това се заеха с далеч по-смисленото начинание да надграждат върху основите, положени преди три десетилетия от скандинавските им предтечи. Сега до образци като Ceremonial Castings, Imperial Crystalline Entombment, Uada и Imperialist се нареждат и Valdrin със своя прочит на класическото наследство.

Квартетът от Синсинати не просто не се срамува от вдъхновенията си, а и най-самонадеяно ги афишира. Върху музиката им ясно личи златният печат на 90-те: равни дози Dark Funeral, Dissection и Sacramentum плюс щипка Windir и Limbonic Art. Разбира се, при това положение не може да става и дума за модерност, но Valdrin далеч не звучат архаично, нито навлизат в сферата на имитацията. Споменатите влияния са успешно претопени в еднородна и удивително епична стилова сплав, която групата продължава да усъвършенства вече четвърти албум.

Звукът тук е мелодичен по възможно най-въздействащия начин – не посредством тонове захаросани оркестрации, натрапвани ни в клин, ни в ръкав на слушателя, а с нюх към баланса между инструментите и майсторство в изграждането на парчетата, където въпросната мелодичност е вплетена непринудено в ритмиката им. Това съвсем не ще да рече, че Valdrin странят от употреба на клавира. Напротив, на редица места из записа той поема водещата роля, но включванията му са осъществени с мярка и вкус, така че да допълват атмосферата, а не да я превземат.

Със своите многопластови, пространни композиции и над 73 минути времетраене, “Throne of the Lunar Soul” е меко казано амбициозен труд. Още по-добре за умението на създателите му говори фактът, че той в нито един момент не дотяга. Темите му преливат неусетно помежду си, а съвкупяването на традиционния блек метъл инструментариум с чисти героични напеви, акордеони, акустика и замечтани китарни сола рисува мащабна и изключително детайлна картина. Въобще, съставът твори със завиден размах – това е поредна част от серия концептуални албуми, в които фронтменът Carter Hicks гради дарк фентъзи свят със своя митология, история и екзистенциални конфликти.

Без каквато и да е поза или претенции за нещо, което не са, Valdrin се разписват с поредно първокласно издание. Загадъчен, носталгичен и наситен с емоция, “Throne of the Lunar Soul” е албум, в чиято красота е лесно да се изгубиш с часове наред.

Кой каза, че в блек метъла всичко вече е изсвирено?