Има нещо дълбоко угнетяващо в това да отправяш едни и същи критики към всеки следващ албум на Rhapsody of Fire от осем години насам. Уви, някогашните властелини на симфоничния пауър метъл не спират да доказват старата максима, че от високо се пада най-лесно и най-болезнено. Макар все още да е далеч от дъното, техният 14-и опус продължава низходящата траектория в творчеството им.
Най-отчайващото в случая е, че “Challenge the Wind” не демонстрира никакво стилово или техническо развитие спрямо предшестващите го два записа. Всъщност ако си чел ревюто ни на кой да е от тях, можеш да си спестиш времето и усилието да довършиш настоящото, защото нещата не са мръднали и на йота от тогава. В аранжиментите и оркестрациите липсва и помен от оригиналност, Roberto De Micheli продължава с идиотско упорство да се мъчи да наподоби титаничния Luca Turilli, а вокалите на Giacomo Voli са все така измъчени и хилави. Всичко това води до нерадостния извод, че Alex Staropoli малко по малко превръща Rhapsody of Fire в подобие на Manowar – навремето велика банда, направена за посмешище от собствените си творчески решения и/или дефицити.
Симфоничното начало в албума продължава да е учудващо слабо, а някога омагьосващите клавирни сола на Alex тук липсват почти изцяло. Извън припевите няма почти нищо, което да задържи вниманието на слушателя за повече от няколко секунди. Същевременно правят впечатление постоянните напъни за подмазване на старите фенове на групата – къде с експлоатиране на утвърдени похвати и постройки, къде с откровено автоплагиатство. Заглавната песен рециклира рифовете на “Dawn of Victory”, но остава далеч от героичното ѝ внушение; солото на “Whispers of Doom” е дословен цитат на “Holy Thunderforce”; “Holy Downfall” емулира фразата на “Ad Infinitum” / “From Chaos to Eternity”, като само променя темпото, и т.н. Особено нелеп е опитът за епична пространна композиция в лицето на “Vanquished by Shadows”, която всъщност съвместява две напълно несвързани помежду си песни само за да постигне нужното времетраене. Да, съставът свири повече от кадърно, но продуктът на усилията им е невдъхновен и бездушен, сглобен сякаш по задължение.
Като добавим към музикалната нищета скучните текстове и фабула, които не успяват да ангажират емоционално, получаваме един изморен и изтъркан резултат, служещ единствено да осигури финансовото оцеляване на авторите си. Първите две концептуални саги на Rhapsody създаваха усещането за пълнокръвен свят с гигантски мащаби; за саундтрак към величествено повествование или серия от филми. В контраст настоящата, “The Nephilim’s Empire”, залага на най-банално черно-бяло фентъзи и това прави невъзможно да се идентифицираш с когото и да е от персонажите в нея, или поне го да намразиш искрено.
“Challenge the Wind” щеше да е разочароващ, дори да не бе дело на толкова голямо име, защото предлага пауър метъл за ширпотреба – блудкав, схематичен и предъвкващ 25-годишни клишета. На този етап Rhapsody of Fire не са нищо повече от кавър банда – и то не особено успешна – на самите себе си. И това ако не е тъжно.
