Пауър метълът е жанр, в който е много трудно да си релевантен през 2024-та година. Днес това подразделение на любимата ни музика е по-известно с детински клишета, посредственост и междуличностни скандали (Rhapsody, Stratovarius, да имате да кажете нещо по въпроса?). Извънземното свирене и главозамайващите концептуални албуми останаха в миналото. Затова е хубаво да се говори за изключенията, особено когато не са еднодневки. Едва ли има по-подходящ пример от Orden Ogan.

Seeb Levermann е от тази рядка порода хора, които са добри във всичко, с което се захванат. Китарист, композитор, продуцент, визионер, лидер – когато един човек обедини всички тези качества, получаваме дискография от осем безкомпромисни албума и група, която за всичките си активни години не се изчерпа и нито веднъж не изневери на феновете. Група, която дава на пауър метъла това, от което той днес има най-голяма нужда – сила (каква ирония).

“The Order of Fear” е специален албум. Той всъщност е едноименен за бандата – Orden Ogan идва от немската дума „орден“ и келтската „страх“. С всяко свое издание квинтетът сменя облика си – постапокалиптични воини, блатни чудовища, стрелци от Дивия запад, андроиди. Този път погледът е обърнат назад. Няма и следа от бялата и футуристична визия на “Final Days” (2021). Обложката прилича на съчетание между готик-уестърн концепцията на “Gunmen” (2017) и мрачното фентъзи от “Ravenhead” (2015).

Във “Final Days” музикантите предпочетоха да оставят всичко на историята и мелодията. От гледна точка на техническото изпълнение, албумът беше безупречен, но и не показваше всичко, на което са способни немците. “The Order of Fear” отива в абсолютната противоположност. Никога досега Orden Ogan не са свирили толкова бързо и надъхано. Най-близкото сравнение от миналото е именно гореспоменатия “Ravenhead”, но в сравнение с това, което слушаме днес, иначе великолепното издание от 2015-а звучи доста обрано. Тук няма интродукции. “Kings of the Underworld” влиза бясно и не оставя време за глътка въздух до самия си финал. Orden Ogan тръгват на война и ако откриващата песен твърде хаотично ни въвлича в историята, то при следващата я едноименна композиция целта вече е ясна:

I heard the king is dead
Now others reign instead
…
Welcome to the end of all your fears

Инструменталистите са във вихъра си. Китаристите Patrick Sperling и Niels Löffler свирят така, сякаш животите им зависят от това. Солата в Orden Ogan винаги са били силни, но тук за пръв път оставят толкова важен отпечатък. Тяхното скоростно и технично изпълнение внася известна доза неокласика – нещо, което по принцип не е типично за звученето на бандата. За това помага и бързината на ритъм секцията. Dirk Meyer-Berhorn обикновено свири по-умерено и залага на по-разнообразни ритми, но идеята сега сякаш е Orden Ogan да се доближат възможно най-близо до класическия пауър метъл. Сполучливо начинание. Тук се включва и басистът Steven Wussow, който успява без проблем да пробие под двете китари и многобройните вокални линии на Seeb, за да направи ударите на касата по-свирепи от всякога. Разбира се, най-голямото достойнство на ритъм секцията се чува в брейкдауните и тежките бриджове – една от запазените марки на бандата.

Твърде рано е да се каже, че “The Order of Fear” е най-силният албум на Orden Ogan до момента (макар че авторът едва се сдържа да не напише нещо такова). Със сигурност обаче записът се нарежда плътно до “To The End” и “Ravenhead” като един от трите най-големи. Единствената грешка на бандата беше, че избра баладата “My Worst Enemy” за първи сингъл. Балада няма как да те подготви за “The Order of Fear”. Или пък може би е било умишлено…

Още много може да се напише за това заглавие. И все ще е недостатъчно.

Кралят е мъртъв, да живее Орденът на страха!