Виж, принципно не обичам музика на езици, които не владея. Карат ме да се чувствам прост, а аз се имам за сложен, така че ги избягвам всячески. Ама когато първият трак от даден албум звучи така, че веднагически грабвам телефона, звъня — звъня, не пиша! — и крещя:

“Саше! Т’ва е най-великото нещо, дето съм слушал наскоро!”

…значи тука има нещо.

Да етикирам Thy Catafalque като “Opeth от Унгария” би било много обидно. Но пък ще е и чудесен начин да ви кажа накъде бие музиката в “XII: A gyönyörű álmok ezután jönnek” (последният да затвори вратата). Само че има повече фолк елементи. И брейкдауни. Абе, ако трябва да съм честен, най-големите разлики са две:

• Яко балкански хорове, на моменти ми иде да грабна байрака и да ударя една копаница.
• Атмосферата на записа е баш Opeth, но прог елементиката е по-скоро класическа, криеща резки изненади.

И знаеш ли? Нямаше по-добро време да се срещна с този запис. Усещането, когато излезеш в тази дъждовна, шарена есен, слушайки “Красивите сънища следват” (буквален превод), е като дар от съдбата. Понякога забелязваш всичките красиви детайли на природата, които често забравяш, че съществуват дори в градинката зад блока. Друг път имаш чувството, че те гони сериен убиец с градинска ножица. Кеф!

Пък като осъзнаеш, че цялото това нещо го е мислил, творил и записвал един (уж) човек, започва да ти се вие свят не само от уличния смог. На този етап, ако някой дойде и ми обясни как този пич е пял и женските вокали (включително в хоровите сегменти), ще му повярвам.

Звукът впрочем също е чук: прекрасна пъстрота струи я от колони, я от слушалки, а в композиционно отношение, динамиката е завидно построена. Басистите сред вас може да искат да послушат малко, че да схванат как се прави. Единственият недоимък, който трябва да изтъкна, е, че понякога има едно съскане в хоровите елементи, което много ме дразни. Ама, да ти кажа честно, ако ми бяха дали мастъра да го правя аз, нямаше да успея го утрепя, така че съм пас.

Не знам дали само при мен е така, ама много трудно се надъхвам да пробвам да слушам такива неща. Хем чуждоезично, хем жанрово трудносмилаемо, хем изглежда, че и наратив да има, въобще… Не е за всеки вторник. Та, ако си като мен, искам да ти споделя това:

Тръгва трак и вместо гайди звучат китари, но усещането е същото. Две минути по-късно, бластбийтове и крещящи вокали ти разказват за зверства. Трак по-късно, из спокоен псевдо-ембиънт речитатив изгрява осемдесетарско соло на саксофон. И всичките тези неща живеят едно до друго без никакви проблеми.

Ако това не те надъха, то със сигурност си по-сложен от мен.