Лесно е да критикуваш Crematory, дори прекалено лесно. Усещането е като да риташ падналия, вместо да му подадеш ръка – няма удоволствие, няма удовлетворение, няма морал, нито чест. Каквото и да правиш, емоцията е негативна. Вярно, немските ветерани сами се докараха до това положение. Грешка след грешка, провал след провал, крачка напред – две назад. И последните им останали защитници вече не знаят какво да кажат. Не е приятно да гледаш как група с толкова много история зад гърба си пропада необратимо.
“Oblivion” (2018) се оказва последният им слушаем запис. Да, да – скандалният пост в социалните мрежи. Да, добре – и ужасните видеоклипове към синглите. Така е, вярно е, това са безспорни, недопустими и непростими гафове. Но песните поне бяха запомнящи се. Усещаше се все някакво вдъхновение от тях. Чистите вокали на задържалия се за кратко Tosse Basler също бяха на ниво. Да, “Oblivion” изобщо не може да се сравнява с по-ранните издания на бандата, обаче това, което дойде след него... “Unbroken” (2020) беше компромисен вариант, а “Inglorious Darkness” (2022) – безличен опит за индъстриъл албум. Посоката води стремглаво надолу. При “Destination” няма промяна.
Седемнайсетият труд на Crematory е може би най-слабият в дискографията им. Иронично, неговото начало е съвсем прилично. Откриващата заглавна песен и следващите я “The Future is a Lonely Place” и “Welt aus Glas” вдъхват надежда. С третото заглавие в траклиста обаче всичко се срива. Единственото, до което води кавърът на “My Girlfriend’s Girlfriend” е въпроса „Защо?!“. Натам Crematory се пускат по течението. До края на записа слушаме безидейни, тромави и еднотипни композиции, сигнализиращи за сериозно изтощение и липса на каквато и да била творческа искра. Потенциал има в “Deep in the Silence”, чийто основен мотив е приятно мелодичен, но за съжаление е погребан от посредствена аранжировка и лошо вокално изпълнение. “My Own Private God” пък стартира обещаващо, но малко след това се превръща в нещо, което Amon Amarth не биха вкарали и в най-слабия си албум.
Като изключим слабото композиране, голям проблем при късните Crematory са барабаните и вокалите. Markus Jüllich, ако изобщо си свири сам партиите в студиото, а не разчита на дръм машина, не мърда и на сантиметър от правия ритъм. Това дори в индъстриъл метъла доскучава в някакъв момент. А Felix Stass не може и не трябва да се занимава с друго, освен с екстремните вокали. Всякакви опити за по-чисто изпълнение се свеждат до дрезгав речитатив с катастрофални резултати.
Клавирите и електрониката остават на ниво, за което Katrin Jüllich заслужава поздравления. За съжаление, само те няма как да измъкнат групата от тинята, при положение че фундаментите са компрометирани. “Destination” е поредният пирон в ковчега. Щетата вече е непоправима и с това бавно и постепенно си отива и последната надежда за Crematory.
