
Къде ги намирам тия? Брат, честно: те ме намират. Обложката е върховен вайб и нямаше как да не цъкна Плей. А това, дето чух, след като цъкнах копчето, още ми е трудно да ти го опиша. Ама нека започнем по реда на нещата: тоя албум вероятно не е за теб. Сигурно няма смисъл да се опитваш да го слушаш. Дори аз не бих посегнал към него втори път.
Ама ето го и проблемът, Жулиета: тоя албум ме всмука като вакуума на безконечния космос. В процеса понякога исках да пия Нурофен, а друг път – да скъсам кабела на колоните. Ама не можах. Бях хипнотизиран. Нали хората разправят, че не можеш да си извърнеш погледа от катастрофа?
Не, не, има и друг проблем: не мога да нарека “I Don’t Want To See You In Heaven” катастрофа. Това е някакво изкуство, което не бях подготвен да чуя в сутринта на случаен делничен ден в ароматния май. Не претенциозно, а сурово, така истинско, че действително започваш да се чудиш кой луд би го слушал. После си спомняш странната топлина на слушалките върху ушите ти и ти става смешно.
Това е петият им албум на и въпреки това звучи като втори албум на пост-пънк група от около 2010-а. Има идеи, но никой не им е помогнал да цъфнат. В същото време нищо не бива да се променя. Това е перфектната обвивка на тези минути на лудост.
Опитваш се да му намериш мястото в ума си: не е баш хардкор, на моменти си е направо деткор, но пък после звучи като нещо между Fall Out Boy и Issues. И след малко някой засвирва на саксофон за разбираш, че е време за второ кафе. Проблем три: дори след третото кафе, все още не искаш да кажеш каквото ти е на върха на езика.
Това е то: върховния резултат на всички топ модерни групи и остатъците от онези, които не успяха да издържат на напрежението. Без грам опит да бъде актуално, известно или феноменално. И това е шокиращо, защото в днешно време ако не правиш музика за хората с идеята да станеш #1, то тогава какво правиш?
Ей това правят и е много яко. И може би аз съм проблемът, защото не знам кога бих си го пуснал пак.
Музиката в тоя албум е така вариативна, че бих дори я нарекъл хаотична. Богат труд, пъстър на идеи, но уединен откъм звук. Текстовете са стегнати, вдъхновени и красиви. Нямам идея кой би го слушал това, честно ти казвам. Но не съм аз. Не ми хареса. В същото време го оцених.
Защо те занимавам с глупости тогава? Много добър въпрос. И аз си го зададох, даже май намерих и отговор. Защото понякога е свежо да си изчистиш палитрата. Да видиш какво правят хората, дето целта им не е да направят един свръх-продуциран трак, който таванира под три минути, от които минута и двайсет е припев, базиран задължително на “полифоничната прогресия” на някаква поп песен.
Абе, по думите на автора:
You will cross no oceans, but retain the worst of every land
Some of you need "death of the author"
And the rest just death altogether
It all depends on who was born dramatic
Не знам кога бих си го пуснал тоя албум пак, но нещо от него остана в мен завинаги и това ми е страшно, защото е самопризнание, че на мен действително не ми се слуша артистична музика.
И това е много тъпо, брат.