Откакто Tomi Joutsen пое вокалите в Amorphis, финландците не са издавали слаб албум. А това са вече малко над 20 години. Разбира се, сега някой ще спомене например “The Beginning of Time” (2011) и “Halo” (2022), но и те сами по себе си са изключителни. Просто, що се отнася до Amorphis, стандартите са наистина високи.
“Borderland” е поредната метаморфоза на секстета, макар че много често песните ни карат да се връщаме назад към различни етапи от развитието на бандата. Записът е сравнително обран, какъвто беше и “Halo”. За внушителното композиране от модерните класики “Under the Red Cloud” (2015) и “Queen of Time” (2018) не може да става и дума тук. “Borderland” обаче е по-подреден и изпипан от “Halo”. Албумът залага на максимата, че простото е гениално. Въпреки това, както вече добре ни е известно, при Amorphis простото всъщност изобщо не е просто.
“Borderland” е вероятно най-мелодичното попълнение в дискографията на финландците. В него преобладаващи са чистите вокали, а иначе впечатляващите екстремни крясъци на Joutsen намират място основно в преходни моменти или когато е необходимо да се внесе допълнителна динамичност в съответното произведение. Голямото изключение е сингълът “Bones”, при който основата са харш вокали, простиращи се върху екзотиката на хармоничноминорен основен риф. Всичко това цели да придаде повече сила на контрастиращия мелодичен припев, който извежда “Bones” като една от многото силни композиции на Amorphis.
Откриващата “The Circle” ни кара да се обърнем назад към “Queen of Time” и абсолютния шедьовър, представляващ неговото начало – песента “The Bee”. Разликата е, че “The Circle” е с изцяло чисти вокали. Тук за пръв път усещаме и приноса на новия продуцент на бандата, Jacob Hansen, стъпващ в обувките на големия Jens Bogren. По-изчистеният и полиран стил на Hansen, познат от работата му с имена като Amaranthe и Volbeat, е оказал своето влияние. По вокалите в “Borderland” е работено много и това лесно се забелязва от множеството пластове с допълнителни гласове и свързаните с тях ефекти и други тонрежисьорски трикове – нещо, което никога не е било така застъпено при Amorphis. Така продукцията успява да свърже отделните елементи в албума хомогенно, но го прави и различен от предшествениците му. Субективно е, но е възможно поради това някои хора да определят “Borderland” като по-комерсиален и напудрен в сравнение с предишните заглавия на бандата, записани с малко по-суровия и минималистичен почерк на Jens Bogren.
Решението на музикантите този път да заложат почти изцяло на мелодичната си страна им е отворило хоризонти за композиторско развитие, каквото наблюдаваме в силните, почти баладични “Tempest” и “The Lantern” (основният риф на която сякаш е писан от Jari Mäenpää). И двете оставят пространство на инструменталистите да се разгърнат с всякакви полуакустични, клавирни, симфонични и фолклорни звуци. От гледна точка на вокалите, “Tempest” залага на чисти и меланхолични припеви, а “The Lantern” на противоположното – силни и внушителни ревове.
Игриво и динамично звучене откриваме в “Dancing Shadow” и “Light and Shadow”. Атмосферично майсторство слушаме в закриващия епос “Despair”, който започва зловещо, но във втората си половина се развива в тъжен, емоционално наситен, граничещ с дет-дуум епилог. Най-амбициозната композиция в албума безспорно е едноименната. В нея музикантите се опитват да достигнат гениалността на “The Moon” от “Halo”. “Borderland” обаче се получава по-сложна и по-дълбока. За разлика от “The Moon”, която те хваща за гърлото още на първо слушане, тук трябва малко повече време, но резултатът си заслужава търпението.
През 2025-а Amorphis звучат едновременно различно и познато. Визуално новото заглавие прави препратки към “Tales from the Thousand Lakes” (1997) и “Silent Waters” (2007), а звуково се разхожда из всички периоди на бандата, без да става прекалено сложен, прекалено суров или прекален в каквото и да е отношение. Мелодичен, стегнат, без излишни пълнежи, “Borderland” е достоен труд.
