
От обложката и името беше ясно: ще да е тегавня тоя. Въпреки това го чаках с нетърпение, защото Demon Hunter са си качествена марка. И сега, след като го изслушах в цялост, мога да споделя, че се чувствам така, сякаш съм бил на погребение. Ама дори не ми се яде жито.
Не знам вие как ги броите, ама аз се сещам поне за три албума, посветени на смъртта само от тия пичове. Честно ви казвам, втръсна ми. А нещата въобще не започнаха добре, понеже в първата песен тежките сегменти играят погото, което тоя албум никога няма да породи у слушателя.
Сиреч, не са добре изчистени. От парче на парче положението шава: понякога е кристал, понякога е лед в мастика. Ама майната му на това, аз и “St. Anger” обичам да слушам. Как е музиката? Яка.
Композициите са разнообразни и богати като лятна плодова салата. Е, леко е мръднала и е правена в края на сезона (и смяната) и определено щеше да е по-яко да е мелба, ама такова е. От една страна, би било неадекватно да очакваме нещо по-малко от група с тоя статус. От друга обаче: батенца, отде намерихте сили да изкопате 12 трака тегавня, бе? С тия усилия, знаете ли какви ниви щяхте да отработите? Европроект можеше да хванете!
И ме е яд, защото отдавна не бях чувал толкова свежарски, интересни мелодични сегменти от този състав (и всичките – в минор). Въпреки това, никога няма компромис със стилистиката на бандата – можеш да разпознаеш всяко едно изпълнение като такова на DH само по звука. Някои припеви направо ме шокираха със своите нетипични и комплексни мелодии.
Жалко, че няма да ги чуя никога повече.
Карам направо, Калинчо. Не ги разбирам тия групи дето една сутрин стават, пият тройно еспресо, минават митница, сядат на бюрото и си казват: “Я да изпраскам един цял албум за умрелите, а?”. Едно-две парчета, разбирам. Всеки има нужда да отработи разни драми и вярно липсват много някои хора.
Ама, братле, не си купувам билет за депресията ти! Тия неща са като алкохола, трябва да се консумират с мярка и удоволствие. Тука, понеже няма мярка, няма и удоволствие. И не само в наративен смисъл, понеже някои песни следват еднотипна формула, ама сегментчетата вътре са по-общи на метълкор жанра, отколкото на състава.
Едно от най-яките парчета в албума е “Ouroboros”, което ни служи за вече редовната рубрика “лейбълите нямат идея как да подбират сингли lmao”. Защото “Sorrow Light the Way” е всичко друго, ама не и песен, която да става за сингъл (ако въобще може да се спори дали става за нещо). Ето и друга идея: “Hang the Fire”. Отдавна не бях чувал запис, който е супер нетипичен за година, жанр или група.
За завършек ни отпраща едноименното парче и се чувствам объркан. Не мога да реша дали е претенциозно, защото много ми напомня на преднамерен продукт, а в същото време звучи доста величествено. В следващия момент чета лириката на автора и виждам такава доза его, че не знам как да го приемам цялото нещо.
Не знам за вас, ама на мен ми втръсна вече от продукти, които са създадени, за да ме карат да нося черно и да си мразя живота. Като тегля чертата, има само едно решение, което всеки създател трябва да взима съзнателно: афекта, урока от цялата хава. А всички се отнасят с това, все едно са сами в записното. Тъпа работа, ама толкоз от един фен на Pantera.
Да се върнем на темата: “There Was a Light Here” си е редовният номер на Demon Hunter. Издават албум, който няма как да го мразиш, ама е много трудно да го заобичаш. Има готини идеи вътре, но просто предвид темата, не виждам кой ще седне да го слуша сериозно многократно. Пък ако ще го слушаме колкото да има нещо за фон, какъв е бил смисълът въобще да вдигаме мъртвите?
Един урок по философия от мен: животът е твърде кратък, че да не пеем за механизирани вълци, кибер-дракони и интерпланетарни октоподи. Възползвайте се. Другото така или иначе е навсякъде около нас. Приключи се и тоя зор, много се радвам, че никога повече няма да се налага да го слушам тоя албум.
Вунга-вунга и хубав ден и на вас!