За последните 15 години не се появиха много творци, способни не просто да прокарват нови пътеки в метъл жанра, но и драстично да променят лицето му, смело покорявайки пространства, в които никой преди тях не е дръзвал да навлезе. Още с епохалния “Satanica” полските бесове Behemoth създадоха качествено ново екстремно направление, обединявайки блек и дет метъл с някакъв свръхестествен, непознат до момента компонент. Резултатът бе нещо мащабно и трудноопределимо, което Nergal и сподвижниците му не спряха да усъвършенстват с дяволска упоритост, постоянно предизвиквайки както слушателите, така и самите себе си. Сега артистичната им метаморфоза достига до (може би) финалната си фаза.
“The Satanist” е внушителният продукт на един дълъг еволюционен процес, белязан от значителното израстване на създателите му - интелектуално, емоционално, личностно. Наистина десетият студиен удар на Behemoth може да не е огромна стъпка в чисто жанров смисъл, но е повече от ключов за собственото им идейно развитие. Без да изоставя отличителните елементи от традиционния си, постепенно граден стил, групата ги поднася със зряла и напълно освободена изразителност, която излиза от всякакви познати до момента рамки. Същевременно характерната им Телема философия се разгръща в колкото интелигентни, толкова и шокиращи лирически откровения, надраснали синдрома на поредния богоборчески трактат.
Непрестанните трансформации на музикалната фраза и контрастът на настроенията създават усещане за комплексно и авангардно изкуство – впечатление, което се натрапва още в самото начало на албума, когато подчертано церемониалното изложение на “Blow Your Trumpets Gabriel” внезапно се изражда в ураганния блек на “Furor Divinus”. Разнообразието от мотиви е колосално: директната злост на “Ora Pro Nobis Lucifer” и звуковият апокалипсис, създаван от Inferno в “Amen”, са уравновесени от ритмовите обрати и майсторските сола в “Messe Noire”, докато тържествените литании и стряскащата духова секция в заглавната композиция са сред най-сполучливите изненади, които толкова радикален опус може да поднесе. “Ben Sahar” посича с редица препратки към класическия период на поляците, сред които ловко се прокрадват акустични партии, а шизофренната оратория “In The Absence Ov Light” минава през няколко преображения, преди да заглъхне в мантричен преход към могъщия финал. По-епичен от всякакви фантастични сказания и по-смущаващ от много езотерични трудове, той смила френетичните хорови напеви и обсебената проповед на Nergal в катарзис на духа, за който няма обяснение. Съществува единствено име. “O Father O Satan O Sun!”
Творби като “The Satanist” въплъщават твърде обемно проникновение, за да се възприемат пълноценно само с едно от сетивата. Изживяването му е досущ като сблъсък със създание от злокобната митология на Лъвкрафт - нещо древно, загадъчно и гладно, чието докосване срива устоите на рационалната мисъл и оголва съзнанието до най-първичните му императиви. Записът в целостта си наподобява гигантско заклинание, което, повторено достатъчно пъти, е в състояние перманентно да превърне фасадата на реалността в кошмарна икона. Статуята на безименно божество, към чиито гротескови черти не смееш да вдигнеш поглед, треперейки безпомощно в подножието й.
Behemoth никога не са били по-близо до съвършенството.
