Половин година след английските си “конкуренти”, другите претенденти за трона на блек метъла – норвежците Dimmu Borgir - се отчетоха с резултата от неколкомесечната си работа в студио Fredman, носещ красноречивото заглавие “Death Cult Armageddon”. Няма да се впускам в пояснения за абсурдността на измисленото от някои “фенове” противопоставяне между Dimmu и Cradle, след като иде реч за две толкова различни и ушевидно неинтересуващи се една от друга банди. Достатъчно е да се отбележи, че новото отроче на секстета напълно оправдава, че дори и надминава огромните очаквания, които шедьоври като “Spiritual Black Dimensions” и най-вече “Puritanical Euphoric Misanthropia” нямаше как да не генерират. Най-радващото е, че групата не е попаднала в капана на славата и все още се води от новаторството, вместо да лежи на стари лаври. “Death Cult Armageddon” е най-симфоничният и експериментален албум на Dimmu Borgir от класическия “Enthrone Darkness Triumphant” насам; сякаш само “Cataclysm Children” е песента, издържана в стария техничарски дух на “Puritanical…”.

В контраст с предшественика си, новият запис се гради не толкова върху разнообразните китарни постройки, колкото върху мелодичните оркестрации. По Вагнерски мощни и величествени, тъкмо те придават демоничната атмосфера на този своеобразен саундтрак към апокалипсиса. Защото в “Death Cult Armageddon” всичко е апокалиптично – музика, визия, текстове, внушения. Своята кулминацията творбата достига в “Unorthodox Manifesto”, чиято интродукция представлява звука от маршируващи сред бойното поле войскови части, скандиращи хорово “Hail Satan!” на фона на автоматичен огън и бомбени експлозии. След което бива отприщена всепомитаща вълна от зловещо великолепие… Текстовете (два от които – на норвежки) в голямата си част са дело на Silenoz, който отново ни предлага интелигентни философски откровения. Този път на преден план са изведени войната и отколешният човешки стремеж към самоунищожение, но “археретикът” не е пропуснал по Ницшевски да преплете в тези теми и критика към религията, подтикваща индивида към “праведна” псевдодобродетелност. Противно на надеждите ми, в албума имаме възможност да се насладим на страхотния глас на басиста Vortex само в две от песните - затова пък участията му са на възможно най-точните места. Картечните изстъпления на Nick Barker за пореден път впечатляват, макар барабаните в “DCA” да не са изнесени на толкова преден план. Звукът е някак си по-плътен и хомогенен, отколкото в предишния запис, но все така кристално ясен и отчетлив. Сред приятните изненади в албума е и гостуването на “безсмъртния” Abbath в песните “Progenies Of The Great Apocalypse” и “Heavenly Perverse”.

Накратко, Dimmu Borgir не спират да се развиват като композитори и музиканти, сами надхвърляйки каноните на един жанр, създаден до голяма степен от самите тях. Обединяващ много от познатите елементи в звученето на групата и същевременно внасящ много нови такива, “Death Cult Armageddon” е категоричен връх в досегашното й творчество.