Беше въпрос на време дългогодишното приятелство и изключителната музикална симбиоза между китарния титан Jeff Loomis и човека-група Keith Merrow да доведат до създаването на нов инструментален проект. Ето че съвместната им банда вече е факт и обединява двамата китарни гении с Alex Webster и Alex Rüdinger под името Conquering Dystopia.
След раздялата си с Nevermore, Jeff Loomis започна да търси нов творчески път и с появата на едноименния дебют на Conquering Dystopia бихме казали, че вече го открива, осезаемо втежнявайки музиката си. Затова и привличането на Alex Webster от Cannibal Corpse и адаша му Alex Rüdinger от The Faceless към групата далеч не е случайно. Талантът на Keith Merrow, от своя страна, вече получава поле за изява на по-високо ниво, имайки предвид досегашната му работа основно по самостоятелни проекти. Разбира се, “поле за изява” е субективно понятие, когато свириш заедно с музикален мастодонт като Jeff Loomis, но в Conquering Dystopia китарната роля е разделена по братски.
Началото на албума, отварящата “Prelude to Obliteration”, ни смачква без предупреждение с изобилие от техничност и сола, сола... и сола. Сякаш някой е очаквал друго. Още от началото усещаме как сътрудничеството на Jeff и Keith превръща китарните партии в едно неразривно цяло, въпреки че не е трудно да различим кой залага повече на солата и кой на рифовете. Барабаните придават неочаквана агресия и тежест с не по-малко техничните си партии, а началото на “Tethys” ни кара да се замислим дали всъщност не слушаме инструментал към дет метъл албум. Успяваме да се съвземем от шока с по-мелодичната “Ashes of Lesser Men”, изпълнена с груув рифове и прогресив сола, и двуминутната прелюдия “Doomsday Clock”, която сякаш е извадена от албум на Nevermore.
Jeff и компания обаче не ни оставят да се унасяме в носталгия и ни атакуват с безспорните диаманти на албума - “Inexhaustible Savagery“ и “Totalitarian Sphere”, за които думата “техничност“ започва да звучи крайно недостатъчно и някак нелепо. Идва ред на миг красива меланхолия с нежната балада “Lachrymose“, но скоро след това лирическите отклонения внезапно спират и за пореден път попадаме в центъра на китарната касапница с “Autarch”. Началните секунди на “Nuclear Justice” и прочувствените сола на Jeff умело ни заблуждават, че отново е време за “почивка”, но са рязко прекъснати от смазващия галоп на барабаните, в комбинация с дет рифовете на Keith Merrow. Въпреки липсата на логична линия на песните, едно е ясно – тихите моменти в албума не остават непрекъснати за дълго. В “Kufra At Dusk” неусетно ни връхлитат асоциации с египетските мотиви на Nile и виртуозните ударни партии на барабаниста им George Kollias, в случая дело на Alex Rüdinger. Едноминутната “Resurrection in Black” насища още повече атмосферата с мрак и мистика, а “Destroyer of Dreams”, освен с музикална тежест, ни смазва и със своята емоционалност.
Комбинацията от четирите имена в Conquering Dystopia ни дава пълно основание да вдигнем очакванията си до космоса и, за щастие, те не само се оправдават, но и пристъпват към цели нови галактики. Колкото и трудносмилаем да е албумът, толкова e и приятен за ценителите на прецизността и виртуозната музикална техника. Накратко - Дистопия е покорена!
