Говорейки за банди като Edguy, е много трудно човек да се абстрахира от старите им и болезнено епични произведения, с чиито имена няма да се обременяваме днес. Затова Tobias Sammet и компания трябва да бъдат приемани с едно голямо "но" - ето го тук и сега - но не е хиляда деветстотин деветдесет и някоя и не слушаме “Vain Glory”... онзи, който не се споменава. Две хиляди десет и някоя е и пред слушателя е “Space Police - Defenders of the Crown”.
В албума няма разочарование. Има изненади, има интересни пътувания през времето и пространството, има и много закачки. Комиците на модерния метъл Edguy ни представят една много рок композиция, секси и изпълнена с трикове на въображението, които слушателят оценява много повече, когато се сети, че времената са се променили и толкова сърдечен, но професионален рок вече рядко се прави.
Началото е поставено енергично с изреждането на няколко парчета, достойни за тананикане и запомняне, които най-пряко кореспондират със заглавието на албума и атмосферата, която то налага. Едноименното “Space Police” изгражда приключенската визуална картина на обиколка между планетите с Харли (Дейвидсън), което, ако не най-сериозния поглед над света, поне е един доста романтичен такъв. След “Love Tyger” вече може да започнете да се питате какво случва. Въпросната песен изскача от XXI век с еднопосочен билет и ни кара да си представим Tobias в кожен панталон и без риза, което не е далеч от истината, но с пъти по-къдрав от нужното. Продължавайки с аромата на задимен бар, идва Баба Яга, позната на нашия географски район предостатъчно, заради което и може би звучи не точно на място като герой от космическата утопия на Edguy. А може би вече предлагат и реактивни метли...
Кавърът на австрийската поп сензация Falco е забавен. По лично настояване на групата е оставен на видно място в тавата, а не като бонус трак, и това ще остане мистерия, която може би записът ще ни разкрие след още някое слушане. “Do Me Like a Caveman” е сериозен кандидат за любимо парче - не защото по е някакъв начин обвързано с велики музикални инвенции или виртуозни китари, а просто защото е изключително хубавичко. Особено когато започва като романтична балада, в която лирическия герой разкрива душата си... за да може да бъде "оправен" по правилния начин. Без капка шега - това е истинската любовна поезия.
Малко след това идват последните две песни – “Alone In Myself” и “The Eternal Wayfarer” – които дават меко казано сериозен завършек на цялата композиция. Те звучат силно, много издържано в стила на бандата, но и удрят на места, които отдавна не бяха засягани. Докато “Alone In Myself” е красива балада, носеща неизличимата асоциация с Avantasia, то “The Eternal Wayfarer” е много силна песен - твърда откъм звучене и усещане и музикантски богата, като тук ориенталските ритми са приятната изненада. Прекрасен край за един албум, който не е най-лесният за възприемане или разбиране, но определено намира посоки, в които да разцъфне и с всяко следващо слушане да предлага развитие.
