Deathstars играят извратения си спектакъл без промени в сценария. По-запознатите ще възприемат “The Perfect Cult” като поредното déjà vu - шведите разчитат на стария шок-рок имидж, приглушената кибер-атмосфера и съмнително тежка музика, закърмена със синтезаторната закваска на 80-те години. Десетте нови хита на Whiplasher и компания са толкова метъл, че могат да звучат както по родната рок радиостанция, така и на някое индъстриъл парти в близкия готик клуб, където по правило рядко чуваме истински тематична музика. Но, както казва групата, на кого му пука?

Когато липсата на изненади е на път да изиграе лоша шега, квартетът използва момента, за да добави нова глава към своята “Десет нюанса мрак”. Песните са повече указателни знаци към дистопичното бъдеще, вдъхновило концепцията на албума, отколкото ръководство за поредната Wolfenstein кампания, за която намеква имиджът на SS-овски офицери. Ако първата половина е нетипична и залагаща на измамно позитивно настроение (“Explode”, “Fire Galore”) с повече клавири, отколкото китари, то втората прави последните опити на готик експериментатори като Crematory и Darkseed в полето на комерсиалната музика откровено смешни. Дори в амплоато си на индъстриъл неонацисти, свили корпспейнта изпод носа на някое норвежко блек трио (Dimmu Borgir бездруго се изгубиха в модните тенденции), Deathstars звучат увлекателно и прелагат редица престъпни удоволствия. Харизмата на тандема “Ghost Reviver” / ”The Perfect Cult” гарантира сигурно изтъркване на диска от употреба; “Temple of the Insects” е психотична пародия на Дантевия “Ад”, а “Bodies” рисува картини директно от кошмарното съзнание на Whiplasher. Последният допълва почерка на групата с вокали, звучащи като нечестива кръстоска между Marilyn Manson, Till Lindemann и Peter Steele – достатъчно полярен и богохулствен акт, за да се опитате да си го представите.

Творческият застой е простим единствено тогава, когато групата знае формулата за постоянство и качество наизуст. Deathstars отиват по-далеч, споделяйки гледната си точка за модерното общество на деструктивни дегенерати. Разказ, в който упадъкът е на мода, концепцията за морал е чужда, а музиката -  опияняваща колкото студенината на острието, опряно в голата ти плът от последния модел синтетична красавица, пусната в масово производство. Заслушан в “The Perfect Cult”, дори не забелязваш празния й поглед. В крайна сметка, на кого му пука?