Ревюта
Група: Dream Theater
Албум: Octavarium
Автор: Warrior Of Ice
Юни, 2005

 

Почти две години след вече легендарния си седми албум, кралете на прог метъла се завръщат, за да защитят трона си. Както и да го погледнем, "Train Of Thought" беше гениален - удивително тежък, стегнат, хомогенен и целенасочен, но ако сте очаквали наследникът му да продължи тази насока, ще останете разочаровани. Ако пък сте се готвили за симфонично експериментаторство ала “Six Degrees Of Inner Turbulence” – също не сте отгатнали. “Octavarium” не е и втори “Images And Words”, каквито надежди мнозина му възлагаха. Учудващо, но новият Dream Theater с почти нищо не изненадва. Запазените марки на бандата са отново тук: много технично свирене, порядъчно (но не прекалено) сложни композиции, многопластов инструментал... и толкова. Като че ли я няма тази крачка напред, която беше така характерна за всяко от предишните им дългосвирещи издания; няма го новото. За което има две обяснения: или албумът е бил скалъпен сравнително набързо (на което бих отдал известната му непоследователност), или бандата е решила най-после да се затвори в рамките на стила си, а това вече би било тъжно. Едно не може да се отрече – “Octavarium” действително е композиционно разнообразен, но съжаление е разнообразен до разпокъсаност, като липсва логическа връзка между отделни парчета. Траш елементите са заменени от джаз мотиви, но това не прави албума по-музикантски. Партиите на клавирния магьосник Jordan Rudess тук са върнати на преден план и не служат единствено за запълване на дупки в парчетата. Обратно на това, виртуозните изпълнения на Mike Portnoy и John Myung като че ли не се натрапват толкова. John Petrucci отново е водещата фигура, като китарата му гради основните постройки и рисува най-ярките щрихи. Представянето на James LaBrie за пореден път е безупречно и за пореден път Dream Theater не му дават достатъчно поле за изява – нещо, с което полека свикваме.

“Octavarium” започва повече от обещаващо с мощ и разгърнатост. Съвсем в духа на традицията, която си създадоха, театралите отново вмъкват препратка към миналия албум – тук още в първата песен откриваме вариация на припева на “This Dying Soul”. Оставяйки очевидното настрана, “The Root Of All Evil” е и смисловото продължение на започнатото в “The Glass Prison” и разглежда поредната (всъщност – шеста) глава от историята “Alcoholics Anonymous” на Portnoy. Леко стряскащо е решението втората песен да е балада, но както повечето такива на Dream Theater, “The Answer Lies Within” е много красива и емоционална. Тук заплетеният инструментал е отстъпил място на гласа на LaBrie, който доминира парчето, допълван от ефирни партии на струнен ансамбъл. “These Walls” е особено мелодична и запомняща се (не без значение за което е страхотния припев), като удачно редува лирични пасажи с чувствително по-твърди такива. “I Walk Beside You” пък е абсолютното дъно на албума – четири минути лигав мейнстрийм брит-поп, неприлично наподобяващ стила на U2. “Panic Attack” онаследява звученето на “Train Of Thought”, бидейки неподправено тежка и рифова. Целенасочена, агресивна, богата на образцови солови пасажи, тя е една от най-силните песни в записа. “Never Enough” е стойностна многолика пиеса и макар да е немалко странна, атмосферата й завладява. Посветената на трагедията от 11-ти септември “Sacrificed Sons” се отличава с покъртителни вокали и умело редуване на музикални теми и настроения. Албума закрива едноименната 20-минутна епика, която започва отнесено по Pink Floyd-ски, продължава с баладично замечтан вокално-акустичен отрязък и прераства в образцово надсвирване. За съжаление, отделните й фрагменти не преливат естествено и след края остава леко чувство за несвързаност.

“Octavarium”, както и всяка творба на Dream Theater, има свойството да обсебва все повече с всяко следващо слушане и въпреки че не отразява истинския потенциал на бандата, има какво да предложи на феновете на прогресив метъла. Това е албум, създаден по-скоро за удоволствие на самата група, отколкото записан с целта да доказва нещо някому.

« Обратно
Коментари   Коментирай!