По-трудно от това да тръгнеш на път е само това да се върнеш обратно по него. Шведската дет метъл & рол грамада Entombed тъпче по трънливата пътека още от 1989-а година, а “Back to the Front” е трудното завръщане след седем години в кома, изминали след “Serpent Saints - the Ten Commandments”. С дългоочаквания си нов албум Entombed благополучно се връщат към живота, макар и не напълно на себе си. След период на караници и размирици в лагера на последните, метъл общността осъмна с половин Slayer, два Queensryche-а и два Entombed-а. Но, слава на Рогатия, Entombed A.D. е формация, достойна да представлява групата, която дефинира два жанра чрез “Left Hand Path” (1991) и “Wolverine Blues” (1993). Де факто това са Entombed в състава от 1997-а, като басистът Nico Elgstrand се издига до китарист, а на мястото му влиза Victor Brandt.

Тъй като и четиримата замесени са все стари вълци, наясно с това какво очакват да чуят феновете, “Back to the Front” е не по-лошо завръщане от “Back From Beyond” (2014) на щатските им побратими Massacre. Отново имаме дет метъл с характер, който е достатъчно автентичен, за да предизвика носталгия, достатъчно брутален, за да разкриви вратните ви прешлени, и твърде архаичен, за да възпламени хлапетата с тениски на Decapitated. След като се умълчат задълго, повечето дет метъл банди обикновено изригват с максимално френетични и брутални албуми с цел да се докажат наново. Entombed A.D. гледат на нещата другояче - те нямат комплекси за избиване, общественото мнение не ги интересува, а името им автоматично ще продаде албума. Не, че “Back to the Front” може да се нарече “лежерен” - в никакъв случай! Макар да не стига до адреналиновите обороти и китарния тон тип “бензинова резачка” на “Left Hand Path”, групата преравя дискографията си в търсене на правилното вдъхновение и успява да предложи най-доброто от Entombed в 11 стабилни парчета. Това означава купища рифове на границата между мелодичния дет метъл и рокендрола такъв, какъвто го чуват шведите; хаотични сола; изчистени ритми и онова тяхно настроение, което знайни и незнайни банди все още се опитват да изкопират.

Качеството на албума не изненадва - все пак членовете на настоящия състав са колкото фенове на самата банда, дошли в нея през късната 2004-та, толкова и стари кримки с понабран опит. Шансовете да се издънят не бяха големи, особено предвождани от Lars Goran Petrov зад микрофона. Исполинът с балканско потекло е на висота - той бълва жестоки и директни ревове, пропити с жлъчността на човек, който вече не е първа младост. Съратниците му също звучат доста жизнено за годините си, макар и не точно ентусиазирано. Всъщност феновете на старата школа ще са очаровани от лютия яд и първичността, с които забиват Olle, Nico и Victor. Вместо да погубят емоцията в механично перфектни записи, те я съхраняват непокътната в партии, записани предимно наведнъж и без всякакво престараване. Този непосредствен маниер на свирене перфектно се вписва в концепцията за суров, честен дет метъл, който да зарадва феновете и да вдъхне нови сили на старото чудовище.