“Wasteland” е дебютният албум на немската формация Atargatis, които се представят със стегнат готик с отлично китарно оформление. Фронтдама на групата е червенокосата сладурана Stephanie Luzie, притежаваща задължителния нежен божествен глас, който съм сигурен ще включите в списъка на личния ангелски хор. При все че музиката им попада под определението готик, имаме значително количество метъл и скоростни пасажи, с което групата не се затваря в очертанията само на един стил.

Началото е дадено с обещаващо симфонично интро. Може би след него ще помислите, че знаете какво да очаквате до края и че подобни групи вече сте виждали и са предвидими, но има доста изненади, уверявам ви! Ясно е, че групата тепърва ще се изгражда, но началото е завидно добро. Още с първото парче - “Wasteland”, ни посрещат примамващите звуци на цигулката, доста умело вплетени в агресивно звучащите китари. Задължителните напоследък мъжки вокални включвания придават необходимия контраст между кристалния глас на Stephanie и вторият вокалист Lord Lornhold. В сърцевината на албума стои качественият клавирен фон, без който албумът надали би имал необходимата внушителност и епичност. Може да се каже, че за разлика от други групи с женски вокал, тук той не е издигнат на пиедестал, а учудващо внимание е обърнато на вмъкването на достатъчно качествени и запомнящи се сола. Неизбежно е основното сравнение с Edenbridge най-вече във вокалната част. Основна разлика при Atargatis са по-оперните похвати, които ползва тяхната вокалистка. Първите две песни – “Wasteland” и “Selina”, са в сравнително бързо темпо, докато “Thy Crystallic Ascension” внася необходимия лиричен момент с нежната си мелодика, но дори тук свещеното тежко начало не е пропуснато, отново с присъствието на цигулка. “Cradle Of Fern” може да се каже, че е почти пауър метъл и има неочаквана и интересна промяна дори в пеенето на Stephanie, която експериментира с гласа си в една по-мрачна насока. В “Throught The Mists” отново чуваме мъжки вокали, а “4giving” е кратко, но красиво оперно-симфонично интро с учудващо страстно пеене, което прераства в прогресив ориентираното “My Solace”. С наближаването към края на “Wastland” се усеща увеличаващо се напрежение в композициите, подсилени силно с епичен симфоничен фон. Краят е някак тъжен с “Angels Cryng”, а мъката на божествените вестители е добре възпята от дуета между Stephanie и Lornhold. Специално внимание заслужава китаристът Azmo, чиито идейни сола придават съвсем друга стойност на “Wasteland”. Един доста силен дебют ни представят Atargatis и определено е необходимо да му обърнем нужното внимание, тъй като групата дава съвсем сериозна заявка за бъдещото си развитие на тази сцена.