Две години и половина след издаването на несъмнено гениалния им трети албум – “Far From The Madding Crowd”, датските експериментатори Wuthering Heights се завръщат с ново студийно предизвикателство. Дали са съумели да надминат себе си, оставям на вас да прецените, тъй като според мен отговорът не е в нито една от двете крайности.
“The Shadow Cabinet” в известен смисъл е стъпка встрани от следваната досега линия на развитие, като предлага немалко промени и изненадващи решения. Отново се сблъскваме с познатата амалгама от пауър, прогресив и фолк, но този път поднесена в различни пропорции. Основното ударение пада тъкмо върху прог звученето, макар че в случая подобно определение носи твърде неортодоксален смисъл. Жанрово погледнато, Wuthering Heights никога не са имали преки сходства с коя да е друга метъл формация; при тях прогресивен е повече подходът към създаване на музика, не толкова изказът. И сега те предлагат по-скоро овладяна разчупеност и устремена иновативност, отколкото самоцелни и отегчаващи с продължителността си инструментални схватки. Същевременно е намалена употребата на автентични инструменти и фолк мотивите се носят главно от китарната секция. В резултат имаме най-музикантския албум на групата – без каквито и да е заигравания извън водещата композиционна идея, момчетата демонстрират будещи възхищение технически качества. Всичко изтъкнато дотук не ще да рече, че датчаните са изгубили характерната си самобитност – променен е само начинът, по който поднасят хрумванията си. Сравнен с предшествениците си, “The Shadow Cabinet” е по-сложен и съвсем не толкова хомогенен, което донякъде затруднява първоначалното му възприемане, но от гледна точка на зрялост и реализация е връх в творчеството на шестимата. Блестящият композитор Erik Ravn отново се е обградил с първокласни попълнения. Martin Arendal (китарист на Manticora) внася осезаема мощ с присъствието си, а новият басист Teddy Muller (Loch Vostok) допълва перфектно майстора зад касите Morten Sorensen. Единствено Andreas Lindhall като че ли не е достоен заместник на виртуоза Rune Brink, но пък и в аранжиментите на новите парчета клавирът е с чувствително занижена роля. Утвърдилият се в състава Nils Patrik Johansson, който дълго време следваше по стъпките на Ronnie James Dio, тук звучи най-малко като именития си вдъхновител - може би защото самата музика е далеч от хард енд хеви стереотипа на по-класически звучащите му проекти като Astral Doors и Lion’s Share. Сега той радва с поредното вдъхновено, епично изпълнение, показвайки защо го нареждат сред най-силните метъл вокалисти от новото поколение.
Откриващата “Demon Desire” посреща със специфичната всепомитаща енергичност, станала запазена марка на Wuthering Heights. Дотук нищо неочаквано – изненадите започват с разноликата “Beautifool”, която наред с познатите резки смени в темпото предлага нетипични вокални постройки. “The Raven” е първата песен, в която се забелязва, че в този запис музикантите по-често от всякога прибягват до контрапункта агресивен ритъм / лиричен участък. Внезапният контраст на настроенията също е основен похват, с който не се колебаят да си служат и посредством който композициите импонират на слушателя с чувство за целенасоченост. “Apathy Divine” е разделена на две пиеса, изградена по модела, който бандата въведе с многоделната епика “Longing For The Woods” от предишния си опус. Имаме интелигентни вариации по една централна тема и малки свързващи разходки с подчертана мелодичност. Емоциите, които буквално извираха от “Far From The Madding Crowd”, тук са укротени и подчинени на доминиращата технична настъпателност. В “Envy” се долавя смътен привкус от първите две творби, вмъкнат в динамична конструкция. “Sleep” представлява серия от изящно осъществени преходи между бавни и бързи, праволинейни и прогресарски, замечтани и твърди пасажи. Играта на екстремуми съвсем непосредствено продължава в многопластовата “I Shall Not Yield”, нареждаща се сред най-оригиналните изобретения на групата със своята аура на непокорност и неподражаема изразителност. Леко шизоидната интерлюдия “Reason...?” прелива в пространната, скоростно-тържествена “Carpe Noctum - Seize the Night”. Така албумът приключва с жизнеутвърждаваща нотка и усещане за завършеност, а Wuthering Heights правят поредната уверена стъпка към пантеона на големите.
