Machine Head са истински императори. Ако ти се е усмихнало щастието да ги видиш на живо по фестивалите в последните години, знаеш за какво говоря. Сетът им е шест-седем песни и Robb Flynn ги разрежда с речи, достойни за покойния Уго Чавес. Но излязат ли на сцената, те владеят всичко. Все пак музиката на Machine Head, колкото и да е противоречива понякога, си остава съкровищница на сериозния, стойностен метъл. А и кой не е навит да полудее на “Davidian” или “Aesthetics Of Hate” във всеки един момент? Кофтито на императорите обаче - всички, без изключения - е, че никой от тях не е запомнен с това, че е бил безгрешен. Напротив, повечето са били грандомани и извратени типове, но от труп на труп са направили много за народа си.
Космическото самочувствие на Machine Head поне е с покритие. В един момент цялата музикална индустрия им бе обърнала гръб, а те успяха, напук на всичко. След като си преминал през това, можеш да правиш каквото по дяволите си искаш. Обаче тази група - не, тази империя - взе да се взима прекалено на сериозно и да греши. Някога тя правеше албуми със смъртоносни три/четири-минутни парчета, идеално структурирани и изчистени от всичко излишно. Направо си беше второто най-яко нещо след Pantera. Дори недолюбваните ѝ албуми от периода 1991-2001 всъщност си бяха тотален купон, но трябваше да минат години, преди снобеещите метъл критици да осъзнаят стойността им. И от там нататък Machine Head изгубиха мярката. “Through The Ashes Of Empires” и “The Blackening” може да са брилянтни албуми като цяло, но нито седемминутната “Imperium”, нито десетминутните епопеи “Clenching The Fists...” и “Halo” имат нужда да са толкова дълги. Претенциите на групата да са новите Iron Maiden взеха връх в “Unto The Locust” - седем песни по шест-седем минути! Вярно, приятни парчета бяха, но какво запомнихте от тях? Коя от трите части на “Sonata in C#” ви е по-любима? И за какво, аджеба, се пееше в “Pearls Before The Swine”?
“Unto The Locust” все пак се събираше в едни що-годе разумни 50 минути, и съдържаше достатъчно шибано-яки-MH-рифове, че ако ги изрежете от пълнежа, ще осъмнете с материал поне колкото за един “Reign In Blood”. Е, “Bloodstone & Diamonds” е още от същото, но този път същото е раздуто до умопомрачителните 67 минути и ще трябва да играете по-чевръсто със скалпела. Разкарайте първите 30 секунди циврещи цигулки от “Now We Die”, разкарайте ги и от припева, и имате просто унищожително въвеждащо парче. “Killers And Kings” е само четири минути и е толкова яка, че чак дразни - ето ги добрите стари MH, които не композираха в режим “всяка песен = епос!”. “Ghosts Will Haunt My Bones” е голяма изненада - в по-голямата си част това е прямо, грууваджийско парче от “The Burning Red”, барабар с нервните чисти вокали на Flynn. Разваля се след четвъртата минута, когато започват куп архаични и ненужни китарни геройства, които принципно трябва да засилят ефекта от бързата кулминация на парчето, но реално го протакат. “Night Of The Long Knives” е още един пример за страхотна песен, прецакана от прекалено много доизкусуряване и самоцелна епичност. От една страна има убийствена траш част с класически MH груув, бластбийтове и изключително настървени вокали от Robb. От друга има излишно дълъг и пренаситен с мелодия припев, който не се вписва в парчето. След третата минута отекват рифовете от “Aerials”, Robb хленчи нещо с електронно омазан глас, започва възхитителна соло секция, която прелива в жестоката траш секция, припевът дразни още една минута и парчето завършва както започна. Ампутирайте три минути хленчове и припеви и ще получите една от най-бруталните песни на Machine Head изобщо. Може да се каже, че това е техният “Paschendale”.
В първите си четири минути “Sail Into The Black” е скучна и безжизнена интерлюдия, построена върху синтезиран хор тип “интро на нискобюджетен деветдесетарски дет метъл албум”. Във втората половина имаме интересна композиция - опростена и бавна инструментална секция, върху която Robb прави наистина блестящо вокално изпълнение, а дългогодишният продуцент Colin Richardson гради невероятни хармонии от гласа му. Композицията е с четири минути по-дълга, отколкото трябва, но представя умение за изграждане на атмосфера, което Machine Head демонстрират рядко.
“Eyes Of The Dead” е още един от успехите в албума. Песента е на високото ниво от “The Blackening”, което ще рече, че има известен проблем с дължината, но пък показва най-доброто, на което са способни Machine Head, когато композират целенасочено, а не самоцелно. “Beneath The Slit” залага на дълбокия тътен на осемструнната китара, премрежени вокали в стил Ozzy Osbourne и припев, който би звучал на място в чудесния тазгодишен албум на Darkest Hour, но е твърде поп за Machine Head. За щастие експериментите продължават само четири минути, които ще ви стигнат да се понапушите - парчето става само за това. И стигаме до кулминацията, поантата и върха в грандоманските изцепки на Robb Flynn и компания. Америка, Америка! “In Comes The Flood” би могла да грабне само 14-годишен фен на Five Finger Death Punch, чиито стълбове в живота са McDonald’s, Call Of Duty и неделната църква. Това е страхотен урок по продукция за дерзаещи саунд инженери и текстът също има някаква стойност като навъсена социална критика, но ужасният припев е толкова превзето мелодраматичен, а парчето толкова тромаво, че единственият начин да му противодействате е с “Amerika” на Rammstein. “Damage Inside” е още една интерлюдия - чисто похабяване на три минути и 24 секунди, в които Robb си мънка под носа като поп, а по средата тръгват и някакви блудкави чисти китари. Блях! “Game Over” е траш-пънкария в стил Anthrax, където Robb разказва каква невероятна радост изпитва от това да види гърба на екс-басиста Adam Duce. Поне така звучи. Нетрадиционният за MH пънк ритъм е интересен и работи, а от истерията във вокалите на Robb могат да ви побият тръпки. Припевът е прекалено поп, но привидно триумфалната мелодийка всъщност е доста саркастична и ехидна, а по средата парчето мутира в чистокръвен метъл. “Game Over” е разтоварващ след цялата тази епична епичност среден пръст. Ще ви е нужен, защото предстоящата интерлюдийна изгъзица “Imaginal Cells” звучи все едно сте на скучна лекция, и колегата отстрани си е пуснал Machine Head в слушалките - тихичко, така че да чуват всички, без многоуважаемия мухльо отпред, който необезпокоявано плямпа за новия световен ред. Наличието на подобна интерлюдия в метъл албум ми се струва хипер претенциозно. И така, не без известни усилия, вече сме на завършека “Take Me Through The Fire”. Тя звучи като песен на по-ранните и не толкова ужасни Trivium - построена е върху контраст между ритмични и мелодични рифове, кулминиращ в нарочно натруфен припев. Следват брейкдаун, много сола, повтаряне на рефрена и финален триумфален брейкдаун. В разгара на NWOAHM вълната Roadrunner Records даваха мило и драго за групи с такива песни и след като се изчерпаха, им биеха шута. Това са нещата от живота.
Ако отстраните солидна част от “Bloodstone & Diamonds”, ще получите някои от най-добрите песни на Machine Head. Както и в “Unto The Locust”, талантът на Flynn, Demmel и McClane да коват метал с най-висока степен на твърдост е омаскарен от грандомания, претенции, съмнителни експерименти и немалка доза комерс. Но това са греховете на големите метъл групи, покрай които се въртят големи пари. Истински якият, безкомпромисен метъл върлува в ъндърграунда - там, откъдето Machine Head тръгнаха и не ще се върнат.
