Кои са Cradle Of Filth и какво са постигнали би трябвало да е ясно на всеки, който някога поне малко се е интересувал от метъл музика. След един нетипично посредствен за тях запис, какъвто беше “Nymphetamine” (тук може би е мястото да се запитаме кой ли албум не би звучал посредствено след шедьовър като “Damnation And A Day”), британските революционери си дадоха две години, за да изготвят едно ново, силно попълнение в дискографията си. С “Thornography” демоничният секстет прави значителна стъпка във възходяща посока, като внася респектиращо количество нови елементи в звученето си, но без да губи градената си в продължение на толкова години музикална идентичност. Това, което се забелязва моментално, е окончателното разграничаване от блек метъла и прерастването на стила в солидна екстремна амалгама, която не може да се раздроби на части и изследва. “Thornography” е не просто най-мелодичното издание на Cradle от “Cruelty And The Beast” насам; той е израз на едно коренно ново разбиране за мелодика от страна на групата. Същевременно това е и най-тежката им творба след смазващия “Damnation...”, с количествено ограничени оркестрации и почти детаджийски залитания на моменти. Въобще, имаме албум на композиционната динамика и контраста, но на овладяния и майсторски поднесен контраст. Дори най-твърдите моменти са обогатени от свежи хармонии, а още по-интересни нововъведения са прокарани във вокалната секция - Dani за пръв път се опитва да пее сравнително чисто и го прави по твърде сполучлив начин. Разбира се, не е изоставил и характерния полуистеричен изказ, с който се прочу, но като цяло звучи някак по-улегнало и осъзнато. Тавата отново е подчертано китарна, като мотивите в рифовката варират от класически хеви метъл, през яростен траш, та чак до брутален дет. Солата на Paul са смислени, перфектно изсвирени и (което е най-важно) на място. При все забележителното вътрешно разнообразие, което са заложили в опуса, шестимата са съумели да го направят и удивително хомогенен.
Великолепното симфонично интро ни прехвърля в откриващата бичкия “Dirge Inferno” – една от най-екстремните песни в албума, пропита с апокалиптично усещане. На първо слушане не впечатлява особено, но впоследствие носещият риф се закотвя непоклатимо в ума и прави песента моментално разпознаваема. “Tonight In Flames” е по-разчупена композиция, обединяваща агресивното начало с умело вплетени лирични пасажи. Звученето на “Libertina Grimm” е някъде по средата между “Midian” и “Nymphetamine” и навява приятни спомени посредством стена от китарен саунд, доукрасена от ефирни партии на клавир. На места в “Byronic Man” се промъкват готик нюанси, които обаче нямат нищо общо с тези от “Cruelty…”, а са по-замечтани и ненатрапчиви. Страховете на някои закоравели фенове излязоха безпочвени - Ville Valo от HIM се разписва с кратко и добре премерено включване чак към края на парчето. “I Am The Thorn” е нова бърза и безкомпромисна резачка, която съвсем закономерно навява асоциации за края на света. Тук най-ясно личи и музикантската класа на състава, оставен да се развихри на воля. Макар и да не е от най-дългите, “Cemetery And Sundown” несъмнено е най-разноликата от новите песни, включваща интересни псевдохорови моменти, богатство от мелодии и смени на темпото. “Lovesick For Mina” започва полуакустично, за да стресне слушателя мигове по-късно с рязко втвърдяване, от своя страна последвано от забавяне и съчетание на чиста соло китара с вълшебно пиано – редуване, което продължава до самия й край. Кулминацията идва с “The Foetus Of A New Day Kicking”, което е сред най-енергичните и завладяващи парчета в историята на групата, донякъде напомнящо на “Coffin Fodder” от предишния албум. “Rise Of The Pentagram” e нещо качествено ново за бандата, бидейки първият й истински и завършен инструментал. След кратко стихотворно въведение с готическо-похотливо звучене, се впускаме в една оркестрирана метъл вакханалия, в която преплитането между китари и високи цигулки е съвършено реализирано. Закриващата “Under Huntress Moon” изненадва с олдскуул Cradle звучене, за което в немалка степен допринасят хипнотичните вокали на Sarah Jezebel Deva, както и езическата символика в текста. Така кръгът се затваря – старо и ново се сливат в образец за творческo развитие и максимално оползотворен потенциал.
Дори при сериозна злоупотреба с него, “Thornography” не спира да увлича и да разкрива нови детайли с всяко следващо слушане. Cradle Of Filth излизат от един кратък период на застой с изключителен запис, достоен да бъде поставен редом до вече утвърдилите се техни класики.
