Вероятно си запознат с Hardfaced, защото групата от Охрид все пак вече е свирила доста пъти в България (ще го направи и днес, 1-ви ноември, в “Mixtape 5” на Hate City Fest 2014). A може и да не си. За всеки случай: групата е от онези метълкор банди, на които и метълът им е метъл, и хардкорът – хардкор. (А защо наричаме “метълкор” някакви неща, при които това не е така, е друг въпрос.) Вече трети албум Hardfaced преплитат откровени Slayer-изми и повлияни от ранния шведски мелодет (сещаш се – от онзи, на който детът му е дет) рифове с хардкор брейкдауни, докато на този фон двамата им фронтмени се редуват с мощни гърлени вокали (чийто тежък източноевропейски акцент пък придава щипка автентичност на цялостното звучене на групата).
В третия си албум “Dying Lake” групата продължава в същия дух, но заради натрупания опит успява да напише все пак по-хващащи песни във вече установения си стил. И дори си позволява малки крачки встрани, които правят музиката една идея по-интересна. Отварящата “Parting Waves” например започва с насечен риф върху бърз ритъм, който не би бил извън контекст в “Demanufacture” на Fear Factory например, преди рифът в куплета да превърне всичко в поклон пред осемдесетарския траш. “Cold Empty Heart” и заглавната “Dying Lake” пък съдържат доста намигвания към Lamb of God и други герои от някогашната Нова вълна на американския хеви метъл. Такава музика вероятно си слушал вече. Това, което спасява Hardfaced и “Dying Lake”, е талантът на музикантите. В албума не чуваш китаристи, които само да се мъчат да свирят като героите си. Напротив – Горан Веляноски и Йован Наумоски наистина свирят. В прецизния маниер, с който къдрят сола измежду скоростните рифове, има много повече метъл, отколкото пънк. Просто се заслушай какво става след 2:30 минута в “Burden” например.
Но докато на ниво изпълнение нещата са на границата на впечатляващото, “Dying Lake” има своите недостатъци. В моменти, когато би било уместно да се остави място на музиката да диша и някоя добра идея да се развие като инструментал, често тя бива задушена от ефекта на сгъстяване, който внасят двамата вокалисти. Това се пренася и върху самата структура на песните, които често звучат ненужно раздути – вероятно, за да включват равно участие от всички шестима души в групата.
В края на краищата “Dying Lake” е пъстър и преливащ от музика албум, при който везните все пак са наклонени по-скоро в положителната посока – макар и с повече динамика да можеха да се залепят за земята от нейната страна.
