Думите са излишни, когато говорим за Manowar. Знам, че каквото и да кажа тук за невероятното им значение като музиканти, няма да е достатъчно, а и най-вероятно няма да ми стигнат удивителните, с които да завърша изречението. Знам, че това е групата, която преди толкова време ме накара не само да прослушам метъл, но и пълноценно да се интересувам от музика изобщо. Оказва се обаче, че дори и кралете правят грешки, били те и крале на метъла. “Gods of War” е десетият студиен албум на американските богове, повод за издаването на който най-вероятно е неотдавнашното съвместно турне с Rhapsody. Предполагам, тогава Manowar са били облъчени от фатална доза епичност, зародила идеята за подобна псевдо-симфонична творба – идея прекрасна по същество, но за съжаление твърде неубедителна по изпълнение. Да не си кривим душата, този тип промяна би отивал невероятно много на Manowar. Групата обаче звучи, сякаш някой им е обяснявал значението на думата епичен, но е заспал в най-важния момент. Наред с прекрасните идеи и мелодии стои прекалено много плява. Всъщност, целият “Gods of War” би могъл да се компресира в около 30 превъзходни минути, стига да се премахнат всевъзможните увертюри, преходи и говорими части, които задръстват дори немалко от фактическите песни. Това не само размива фокуса на слушателя, но и отнема от динамиката на самата песен – а точно динамиката е била винаги голямата сила на Manowar. Доскучават един куп първокласни композиции, като например заглавното парче “Gods of War”, които вместо да спират дъха, лазят по нервите на слушателя със своето многоминутно повторение на практически едно и също.

Албумът стартира с 40-секунден мотив, разтеглен до шест ужасяващо дълги и мъчителни минути. Общият ефект от последвалата втора поредна увертюра се свежда сумарно до едно катастрофално начало. Слава богу, тук нахлува “King of Kings”, за да пораздвижи обстановката и да отбележи истинското начало на албума. Вместо да наберат инерция след това прекрасно парче, Manowar се забиват в поредната безсмислена интерлюдия - “Army of the Dead, Part 1”, която около половин час по-късно ще чуем отново без абсолютно никакви промени, освен в заглавието – “Army of the Dead, Part 2”. Двете композиции се различават единствено по началните си 30 секунди, останалото най-вероятно дори не е записвано наново, а просто слепено. А тоталният и безграничен фарс се състои в това, че впоследствие ще чуем същите тези две минути едно към едно за трети път в парчето “Odin”. “Sleipnir” и “Loki God of Fire” са балсам за ухото, защото представляват две първокласни метъл бичкии с марката Manowar. Безгрешни. Бих простил и забравил всичко, случило се до момента, ако четиримата майстори ни бяха довършили с още няколко такива метъл перли. Това, което получаваме, обаче, наместо закономерни бъдещи класики, са скучновата балада и поредната доза инструментален ад. Да направиш увертюра на увертюрата не е епично, то е бутафорно. А чиста проба малоумно е общото време на увертюрите да надвишава това на откриваната песен, както е в случая. Поне “Sons of Odin” си заслужава – ето как звучат истинските симфонични Manowar. Завладяващи, хорови и величествени. Тази песен е образцово епично творение, което показва, че групата не се е провалила изцяло в своето начинание. Закономерно, за финала са оставени най-оркестралните композиции, по-същество с много стойностни идеи и моменти, но твърде разтеглени. Manowar напипват правилното звучене, липсва им само необходимата доза съсредоточеност. С малко по-плътно и сбито съдържание краят на “Gods of War” би могъл да се превърне в нещо интересно и значимо. И разбира се, закриващото “Die For Metal” е познато вече на всички като праволинеен, концертен динамит – парчето, което концептуално се различава от всичко останало в албума, но надали някой би се оплакал от това.

Ще затворя очи и ще се престоря, че този албум на Manowar не се е случвал никога. Бих се радвал групата да продължи в симфоничен дух, стига да поправи потресаващите грешки, от които “Gods of War” изобилства. Може би DeMaio и компания трябва да поспрат с бълването на двойни концертни DVD-та и да се съсредоточат отново върху композирането. Втори подобен позор ще е крахът на Manowar.