Надали са много хората, спомнящи си с топли чувства дебюта на тази млада немска банда – “Return in Bloodred”. Очевидно много луни са минали оттогава, а дружината, белязана от знака на виещите в нощта, все пак си е сменила и козината, и нрава, противно на известната поговорка. След неинспирирания и скучноват първи албум, Powerwolf са надминали себе си, правейки по няколко крачки напред във всяко едно отношение със своя втори опит. Песните са запомнящи се, откровено химнови и без странични залъгалки, които да отвличат вниманието от лепкавите припеви и чудесните мелодии. Структурата е праволинейна до болка, с ясно разграничаващи се пасажи, които оставят в едва ли не всяко парче място за хорова преходна част, напомнящи на Accept-ска класика. Логично, над подобна музикална база трябва да се гради с подходящ текстов материал – неангажиращ, не особено сложен и подчертано минималистичен в припевите, като така вниманието се концентрира не толкова върху посланието на самия текст, колкото върху емоционалния заряд на песента. И то какъв заряд! Няма едно излишно парче в “Lupus Dei”, всяко едно щрака с челюсти към сънната ви артерия със завидна прецизност. Това, за мое щастие, изтри всички спомени отпреди две години, когато Powerwolf бяха решили, че с първокласното “Mister Sinister” може да се компенсират последвалите 40 минути тотално безличен пауър/хеви метъл.
“We Take it from the Living” открива гръмовно тавата с добре прикрит Judas-ски фетишизъм, който може да проследим и нататък. Стабилно и ударно начало като по учебник. Крайният ми песимизъм започна да се разтапя бавно в еуфория от последвалите го все по-добри и по-добри парчета. “Prayer in the Dark” е преломен момент в албума – ако дотук не сте се влюбили окончателно в тавата, не си правете труда да продължавате. Без изненада откривам, че Attila звучи по-нахъсано и чисто от преди. Тук и там се мярка по някое несигурно вибрато, но дори и тази забележка е на границата с нахален перфекционизъм. Още по-добро впечатление прави фактът, че румънецът е намерил своя стил и видимо се чувства комфортно в него, като така ни спестява усещането, че се намираме на кастинг за вокалист на Grave Digger. Братята Greywolf (това не е някакво щастливо съвпадение на фамилии, а добре синхронизиран с името на бандата избор на псевдоними) са се сетили най-после, че хармониите са ключова част от всеки пауър албум и са вкарали обилно количество от тях в “Saturday Satan”, накуп с наелектризиращите припев и средна част. Това е и едно от емблематичните парчета за целия албум. Тематичното “In Blood We Trust” е свежа композиция, която си играе отчасти шегаджийски, отчасти със забавна дързост с някои от християнските символи, вплитайки ги саркастично в класическата визия за хеви метъла като религия. Без да е излишно натруфено или парадиращо, без Hammerfall-ската героична мания, дори с известна доза ирония, този мотив се забелязва и на други места, като направо се набива на очи в “Mother Mary is a Bird of Prey”. Решението за обилно използване на хамънд орган вместо конвенционален кийборд е прекрансно и обуславя звученето на групата още от предния албум. Без този инструмент песни като “Behind the Leathermask” просто нямаше да се същите. Една е забележката ми към групата, а именно старателното им придържане към темпо малко над средното - единственото по-забързано парче в албума е “Vampires Don’t Die”. Това, всъщност, не представлява особено дразнещ проблем, защото дори и среднотемповите Powerwolf слагат повече от половината блъскащи герои в малкото си джобче с уникални композиции като “Tiger of Sabrod”. За мен “Lupus Dei” си остава най-силното, атрактивно и интересно пауър издание за тази година допреди излизането на Gamma Ray-ския “Land of the Free pt 2”.
Визията на групата също е претърпяла ключови промени, най-вече в начина, по който се възприемат самите те. От наплашеното сценично поведение на прохождащите в занаята не е останало и помен, а малкото видеоматериали от тазгодишното им европейско турне затвърдиха впечатлението ми, че групата стои все по-уверено и със самочувствие. Театралният елемент все още играе голяма роля в имиджа им, но този път немската петица не изглежда като излязла от някой зле режисиран водевил, а с малко повече идейност доближава импресията на Дракула, ако Брам Стокър го беше описал като метълист в черно, кожено облекло. Неизбежно е сравнението с Bloodbound, когато отворим дума за омазана с корпспейнт пауър група, но в случая двете банди си приличат и по своите неистови опити да възродят типичното звучене в европейския пауър, което малко или много се губи напоследък в стила, изтиквано от напиращите модни тенденции. От Powerwolf получихме това, което чакахме от Bloodbound тази година, които за сметка на това не ни поднесоха нищо повече от едно голямо разочарование. Стана ясно, че поради чезнещата актуалност на това разклонение в хевито, тези групи са обречени да губят интереса на феновете си, ако продължат упорито в една посока, или да бъдат отречени напълно, ако решат да се променят драстично. Иска ми се да очаквам нещо също толкова голямо от следващия албум на Powerwolf, колкото е “Lupus Dei”. В крайна сметка и вълкът - сит, и агнето - цяло, стига с нескончаемо вдъхновение да удържаш морфирането на собствените си корени. И може би се надявам на невъзможното, защото в крайна сметка нещата опират до компромис между идеализъм и идейност, който много малко групи могат да си позволят да не направят. Времето ще покаже дали Powerwolf ще се утвърдят като една от тях.
