Pink Floyd – група, за която думите или са излишни, или никога не достигат. Музика, съпътстваща живота на няколко поколения, променила историята и белязала безвъзвратно живота на всеки, докоснал се до нея. Изкуство отвъд всички граници и възприятия, създадено, за да се почувства. Точно двадесет години след “The Division Bell”, групата прави финалното си завръщане, за да завърши необятната приказка, наречена Pink Floyd. “The Endless River” е както край на една ера, така и стъпка напред към вечността.
Албумът е компилация от неиздавани песни и незавършени идеи и мелодии, създадени в периода 1993 – 1994 година - развити, обогатени и превърнати в едно цяло днес. Изцяло инструментален (с изключение на последната песен), “The Endless River” се състои от осемнадесет композиции, събрани в четири отделни части. Освен своеобразен финален реквием, записът е и признание към таланта и заслугите на покойния клавирист Richard Wright, създал повечето от парчетата заедно с David Gilmour. Написани преди десетилетия, те получават шанс за нов живот с “The Endless River”, който играе ролята на междупространствена връзка във времето, чрез която свързваме двете части на пъзела, стъпили на границите на две различни епохи.
Дълбоката ембиънт атмосфера на “Things Left Unsaid“, “It's What We Do” и “Ebb And Flow” ги кара да звучат като пълнокръвни Pink Floyd песни, a крехката им емоция и чувственост са такива, каквито само те могат да ги пресъздадат. Сякаш недокоснати от времето, четирите песни от втората част са изпълнени с психеделиката, с която сме свикнали да свързваме с Pink Floyd. Контраст с всичко чуто до момента прави “Ansina”, вдъхваща топлина в меланхоличните настроения с разтапящия саксофон и мечтателската си зареяност. Tретата част на албума от своя страна връща обратно точно тези настроения с препратките си, лутащи се между “A Momentary Lapse of Reason” и “The Division Bell“, и дори “The Wall” в лицето на “Allons-y (1)”. В “Talkin' Hawkin'” откриваме един вид продължение на “Keep Talking”, където отново чуваме ехото на гласа на Stephen Hawking. Несъмнено “The Endless River” е тук, за да завърши логически “неизказаното“ в “The Division Bell”. В последните четири пиеси отново се появяват ембиънт елементите, сякаш витаещи в космическата необят, които бавно ни повеждат към заключителната песен – “Louder Than Words”. Наистина, подобно на заглавието си, тя не се нуждае от думи, въпреки че е единствената в “The Endless River”, в която има такива. Неповторимата емоция, носеща се в гласа на David Gilmour, ни позволява истински да се потопим и да потънем в пленителните мелодии – безмълвно поемащи красотата с всичките си сетива.
С “The Endless River” Pink Floyd се завръщат за един последен път, за да допишат изоставената преди двадесет години история, но същевременно я оставят с отворен край. Защото музиката им винаги ще отеква в пространството, по-силна от думите, понесена по безкрайната река на времето.
