Своенравно и наперено изглежда заглавието на петия албум на щатските детаджии, но е поставено съвсем на място - много им порасна работата още след “Black Seeds of Vengeance”. Едва ли бих могъл да посоча група, която да вършее по-убедително през новото хилядолетие. Договорът с водещия екстремен лейбъл Nuclear Blast определено дава допълнителни основания за подобно бравадо, особено след като Nile успяха да си пробият с кръв, пот и още кръв пътя към върховете на дет метъла. “Ithyphallic” има незавидната задача да последва култов запис като “Annihilation of the Wicked” – една от емблемите на съвременния техничен дет и, признавам си, един от най-любимите ми албуми изобщо. Убедително и гордо стои новото творение на Nile до своя бележит предшественик - сякаш тази група никога няма да се умори да ни предлага оригинална и мачкаща музика, без значение колко високо са си поставили летвата. Повече от очевидно Nile се състезават сами със себе си и точно този горд индивидуализъм е парадигмата на новия албум. “Ithyphallic” е различен и се старае да ни го натяква с всяка минута. Египетските етно-мотиви са потайно свити в самата структура на песните, като този път не само основната мелодия се базира на характерната за Изтока гама, но и самите рифове и акорди почиват върху нея. Nile очевидно акцентират върху по-конвенционално изграден от обикновено стил, тъй като в “Ithyphallic” тенденциозно се отбягват фолклорните инструменти и перкусии, обуславящи в предишните албуми типичната египетска атмосфера. Постройката на песните прави най-силно впечатление със своя масивен рифов арсенал - учудващо плътен и многогласен, до пълната илюзия, че тук се вихрят трима или четирима китаристи. Всъщност основната вина за това има Karl Sanders с решението си да използва единадесетструнен фретлес (!!!) инструмент, което освен че обогатява звученето на групата, прави възможен един чисто технически по-гъвкав изказ. Продукцията е остра, режеща и акцентираща точно върху този китарен монопол, откроявайки всеки един глас, без което впечатлението не би било същото.

Искате експресивност в бруталния дет? Повече от това просто няма накъде. Nile рисуват картини от един суров свят; безмилостно бичуват сетивата ни с емоции от една загубена цивилизация. Жегата се понася към нас още от тържественото интро на “What Can Be Safely Written”. Това парче представлява много повече от просто един увод в тавата, то сякаш е обобщение на първите няколко глави от предстоящия роман. Редуват се бясни с провлачени пасажи, като тук виждаме съкратено композиционното богатство на целия албум. “As He Creates, So He Destroys” е праволинейна дет касапница, от всепомитащото встъпление до натрапващия се припев. Накратко, в стандартен тех-дет албум това е отправната точка за унищожение, с малката разлика, че на тези песни в албумите на Nile хвърчат карантии. Следва още по-силното заглавно парче, от което символиката зад наименованието на албума се избистря. Тук фалосът е въздиган в култ, но не като символ на съзидателната сила, а като ултимативен израз на превъзходство и мощ. В този смисъл и закриващият пасаж с все по-забавящото се темпо придобива почти екзалтиран и възвеличаващ характер. “Papyrus Containing The Spell...” е ни повече, ни по-малко от най-унищожителното и безапелационно дет парче в последните поне десет години. Логичен е изборът му като първи сингъл, всичко друго просто би изглеждало несериозно в сравнение с него. Бавно и процесийно се носи “Eat of the Dead”, докато осемнадесет струни в ръцете на двама китаристи изтъкават разтеглена мрежа от необуздана острота. И все пак наследството на “Annihilation of the Wicked” може да се проследи в двете кулминативни композиции – “Laying Fire Upon Apep” и “The Essential Salts”. Бързи, кратки и целенасочени, без излишни украшения, превземки, забавяне. Тук може би трябва да се отдаде заслуженото на един от най-добрите екстремни барабанисти - George Kollias, който млати по кожите с равни пропорции озлобление, прецизност и бързина. Ръцете на George отдавна са сертифицирани като оръжие за масово поразяване, но истинският майстор си проличава най-вече в разчупения стил на свирене и усета за разнообразие. Всички знаем колко важна роля играе барабанистът във всяка една дет метъл банда, а в Nile George си е точно на мястото – в правилното обкръжение от еднакво обиграни и талантливи музиканти. Закриващото “Even the Gods Must Die” е поредната десетминутна епика – прекрасен и музикантски завършек на една сложна и изпипана творба.

Сравненията са излишни, когато става дума за албуми на Nile. Няма да си правя труда да обобщавам дали това е най-значимото творение на американското трио до този момент, просто защото няма смисъл. Пък и повече от вероятно ще ми се наложи да размишлявам върху абсолютно същото още със следващото студийно издание на групата. Едно обаче е сигурно - “Ithyphallic” е мощен, беснеещ и потентен подобно на стадо бикове в размножителния период и единственото, което е застанало между вас и клиничната смърт, е бутонът “Play”. Най-добрият дет метъл албум за 2007-ма, ако не и най-добрият албум за годината изобщо.