Byron Bay - градче, намиращо се на югоизточния бряг на Австралия. Това е предпочитаната дестинация на много туристи, както и място, където е родена група, която прави здрав метъл. Не знам дали отдалеченото географско местоположение е причината за липса на популярност на Parkway Drive и съответно оскъдната информация, която може да се намери за тях в Интернет. Въпреки това, вторият им дългосвирещ албум успя да ме срази с емоцията, която предоставя. Можете ли да си представите мелодичността на старите In Flames, съчетана с мощта на Chimaira? “Horizons” успява да те потопи в мелодия и същевременно да те смачка с тежките си рифове и дори бруталност.
Албумът всъщност продължава започнатото от дебюта съчетаване на хардкор елементи с мелодет и траш, но още повече усъвършенства започнатото, като звучи по-целенасочено. Личи си, че се бяга от стандартните структури и се гони максимална разчупеност – цел, която е успешно постигната. Забелязва се умело редуване на бързи и бавни пасажи; липсва много бърза или много бавна песен. В “Carrion” липсват бързи моменти, поради което някои абсурдно я оприличават на балада. Вокалите са едно от най-впечатляващите неща в записа - плътен и енергичен рев, добре изчистен и дори мелодичен. Чисти вокали липсват, но за такъв албум, на кого са нужни? Всъщност, има броящи се на пръсти провиквания, характерни за хардкора. Въпреки това, ниският и високочестотен рев успяват да ни разкрият доста емоционални картини. В албума има доста брейкдауни, които са си съвсем на място. Дори рядко се случва в този стил музика въобще да отсъства намек за насилственото им поставяне, колкото да се вмести музиката в съответни рамки. Отличното съжителство между мелодичност и агресия съществува, сякаш изчислено с хирургическа точност. Китарни сола има също в изобилие. Някои от тях са кратки, но на подходящото място, за да ти влязат под кожата. Пример за това е солото на “Breaking Point”, което започва минута преди края на песента.
След краткото, но държащо в напрежение интро "The Begining", като метеоритен дъжд се изсипва скорострелът на "The Sirenґs Song". Със същия маниер продължава "Feed them to the Pigs". "Idols and Anchors" започва със завладяваща мелодика, която е характерна за песента, но прераства в доста агресивни моменти. Спиращ дъха такъв е, когато Winston McCall крещи "Can you hear the sound!". “Moments of Oblivion” е дълга едва малко под две минути, но е трудно да се опише чувството, която предоставя за това кратко време. "Breaking Point" започва скоростно и минава през доста преходи. “Dead Man’s Chest” пък е най-бруталната композиция, в която почти липсват мелодични хармонии. Тавата завършва с едноименното парче, което започва бавно и епично. След продължително въвеждане в песента и минаване през същността й, стигаме на крайния двуминутен етап, който пак е бавен и емоционално наситен. Усещането е близко до това на бавно сбогуване с близък човек - може би е един от най-прекрасните финали на албум, които съм слушал.
Продукцията е на много високо ниво - всички инструменти се чуват ясно. Продуцент е китаристът на Killswitch Engage - Adam Dutkiewicz, занимавал се с много други метълкор групи и довел записите им до доста добър саунд.