Часът е 8 сутринта... Събудих се, хвърлих си душ, седнах на PC-то. Проверих форума на Metal World и си пуснах новия албум на Primal Fear. Разполагах с точно около час преди работа, за да чуя последната им творба, озаглавена “New Religion”. Денят е малко тежък... събуждам се след нормално препиване с нормално количество бира, а утре един много добър приятел се жени. Това само подсказва за унищожителната сила на предстоящото (“ергенско парти”).
И така, албумът се открива със “Sign Of Fear”. Парче, което няма нужда нито от описание, нито от представяне. Първите акорди карат човек да се хване за топките (ако има такива) и да си каже: “Добре, готов съм за нещо яко...” Малко ме е срам, но ще си призная, че до сега не съм чувал такова начало на албум. Разбива те от куфеене още в първата минута, а същевременно има една малко гласче, което ти подсказва, че това е само началото. Вокалите в “Sign Of Fear” излъчват невероятна агресия, мощ, и завидната техника на Ralf Scheepers. Първото нещо, което няма как да не направи впечатление, е невероятно мощния звук на албума. Барабаните звучат като сбор от гръмотевици, състезаващи се към човешкото тъпанче. Китарите отнасят всеки един, осмелил се да натисне бутона PLAY. Звукът надминава със светлинни години този на Iced Earth в последното им творениe, например. (Обещах да не плюя, но не се сдържах.) Разбира се, “гръмовержецът” в този албум е Randy Black, който вече се е доказал като барабанист от класа. Ако ако така мога да опиша “Sign of Fear”, тогава “Face the Emptiness” не само откри за мен албума, но ме погреба тотално. Тази песен ме изпълни с приятното чувство на садо-мазохистичен страх, че съм свидетел на нещо велико. Завладяващи мелодия, вокална линия и замисъл се редуват в парчето. Това, което аз най-много ценя в една песен, е тя да ми грабне вниманието веднага и да не ми стане скучна. И две минути след като свърши, да искам да си я пусна пак. “Face The Emptiness” е именно от тези песни. След това идва ред на всички онанисти да хванат своите почти непригодни “оръжия”. Именно вокалистката на Epica Simone Simons взима участие в “Everytime It Rains”. Композицията започва по доста комерсиален начин и като цяло е с такова звучене, но определено веднага ми стана любима. Очевидно комбинацията Simons – Scheepers е много успешна и обещаваща, като за първи дует в историята на групата. “Everytime It Rains” показва и как Primal Fear се стараят да не се придържат към рамките на праволинейния и понякога скучен хеви метъл. “Fighting The Darkness” напълно заслужено е най-дългото парче в албума. То е разделено на три части. Първата, озаглавена “Fighting The Darkness”, ненапразно е заклеймена от самия Mat Sinner като най-добрата мелодия, която групата някога е правила. Втората част представлява много надъхващ титаничен инструментал, носещ името “The Darkness”. Третата част е озаглавена “The Reprise”. Неизбежно е вече да отбележа оркестрациите, които умишлено не споменах до момента. От първо впечатление те сякаш са пръснати из целия албум, но всъщност се забелязват, точно когато човек иска да ги чуе. Оркестралните аранжименти отново са дело на Matz Ulmer и Mat Sinner и в този албум те са достигнали невероятно качество и ефект. В крайна сметка, Primal Fear са подготвили и нещо за по-старите си фенове. Песни като “Blood On Your Hands”, “Psycho” и “World On Fire” са типични резачки, напомнящи периода им от “Nuclear Fire”. Разбира се, можем да усетим и прехода към парчета с убийствени рифове и мелоди в песни като “The Curse Of Sharon”, “Too Much Time” и “New Religion”. Тавата приключва с една много завладяваща композиция – “The Man (That I Don’t Know)”. Наистина много качествена балада, която си е точно на мястото за край на този велик албум.
“New Religion” е едно от най-силните неща, които Primal Fear са правили до момента. Определено този албум избива всяка конкуренция за първото място на изданията тази година. Определено НЕ може да се опише с думи така че... Какво четете, бе?! Албумът се слуша, а не се чете за него!
Междувременно закъснях за работа защото го слушах към пет пъти.
