Симфоничният блек метъл отдавна не е това, което беше. Окончателното пренасищане на жанра преди десетина години погреба дълбоко почти всякаква оригиналност и в крайна сметка го обезличи дотам, че дори флагманите му се принудиха да търсят – често със стъписващ неуспех – необичайни изразни средства. Затова и все по-редките изключения в низходящата спирала на развитие си струва да бъдат ценени – без да експлоатират чуждо звучене или да залагат на носталгични нагласи, Carach Angren ни връщат в онези времена, когато този тип музика носеше нещо величествено, Cradle Of Filth все още умееха да плашат, а Dimmu Borgir не се бяха превърнали в автопародия.
След като холандците се доближиха опасно близо до съвършенството с помитащия си трети опус “Where the Corpses Sink Forever”, пред тях стои задачата ако не да го надминат, то поне да запазят генерираната инерция. С “This Is No Fairytale” те постигат нещо повече – съумяват да преодолеят рамките на досегашния си стил, трансформирайки го в стихия, неспособна да се побере в категория като “симфо-блек”. Някъде в сблъсъка между настъпателната рифовка, психарските вокални изблици на Seregor и ураганните бластбийтове на Namtar се прокрадва нов и озадачаващ елемент, който, макар и добре прикрит под изобилие от мощни, натрапчиви оркестрации, неумолимо подрива устоите на здравия разум.
Новият труд на триото е колкото непредсказуем, толкова и увличащ в своя лабиринт от идейни скокове и ритмови изненади. На песните не е чужда известна хаотичност, която на моменти превръща проследяването на композиционната нишка в предизвикателство, но в крайна сметка е овладяна и допринася за обсебващото внушение на записа. А то се гради в не по-малка степен върху една смущаващо наситена атмосфера на неподправен ужас и драматизъм. “This Is No Fairytale” остава верен на характерния театрално-разказвачески изказ на групата, издигащ фабулата на гротесков пиедестал. Този път тя е концептуална интерпретация на познатата приказка на Братя Грим… в която обаче пропаднали родители малтретират децата си, тласкайки ги към бягство, Хензел бива сготвен и надлежно изконсумиран, а Гретел губи разсъдъка си, когато след всевъзможни унижения успява да убие вещицата. King Diamond може да се гордее.
Ако в мисълта на Ницше за бездната има нещо вярно, то творби като “This Is No Fairytale” навярно представляват най-точната ѝ илюстрация. Със задълбаването в дебрите на албума става все по-трудно да се повярва, че Carach Angren действително не се борят с някакви чудовища, били те и вътрешни. И по всичко личи, че губят битката.
