Предвид факта, че активните метъл банди в Португалия са едва около сто, а от тях известни на средно информирания метъл фен са около... три, не е учудващо, че мрачните заклинатели Moonspell винаги са били и продължават да бъдат първата асоциативна връзка между думите “метъл” и “Португалия”. И има защо. Те са група, която или те кара да се влюбиш безрезервно в музиката ѝ, или която никога не разбираш напълно, но винаги успява да остави следа. Отдавна избягали от рамките на готик метъла и дуума, Moonspell продължават своето търсене – различни всеки път, но неспиращи да бъдат себе си. След безкомпромисния шедьовър “Night Eternal” и някак хаотичния откъм идеи, но запомнящ се “ин и ян” албум “Alpha Noir/Omega White”, на лунния небосвод изгрява нова звезда в лицето на концептуалния епос “Extinct”.
Първото, което няма как да не отбележим, е превърналата се в традиция обложка, изобразяваща женска фигура, отново дело на гръцкия музикант и художник Seth Siro Anton, който за жалост е колкото гениален, толкова и предвидим. Със сигурност по-разчупена и различна концепция би била приета по-радушно, въпреки че – с цялото уважение към Seth – когато има нов албум на Moonspell, това е последната ни грижа. Защото португалският квинтет се завърна по-уверен от всякога, а красотата на “Extinct” се излива като океан право от душите им.
Това да изчезнеш – напълно и завинаги да заличиш съществуването си от лицето на Земята, е основната тема в “Extinct”. Колко хубаво звучи, нали? Вероятно всеки от нас е мечтал да бъде засмукан от черна дупка в даден момент от живота си. Но както можем да видим и от трейлъра на албума, може би вдъхновени след някой друг разговор с еко-метълите Gojira, Moonspell обхващат по-обширно темата, говорейки за изчезването на видовете и народите и за единственото непоправимо нещо в живота – смъртта. И то смърт, предизвикана от човешка ръка.
“Until We Are No More (Breathe)” започва типично по Moonspell-ски и е повече от прекрасно начало, вълнуващо още с първите си секунди, а несравнимите вокали на Fernando Ribeiro са точно такива, каквито сме свикнали да ги чуваме – от една страна забиващи се като с нокти в съзнанието, без жалост раздиращи всяка гънка от мозъка, и от друга – нежно галещи най-уязвимите кътчета на душата. Източните мотиви допълват цялостната картина и добавят неизменната нотка екзотика, присъща на португалците. В заглавната песен усещаме повече динамика и тежест, силно напомнящи за песните от “Alpha Noir”, а след епичния съспенс в средата ѝ следва великолепно соло, припомнящо красивите китарни партии в “Omega White”. В “Medusalem” отново се прокрадват източни мотиви, както в музиката, така и в текста и вокалите. “Domina” – безспорната кулминация на “Extinct” – е лирично парче, неочаквано и внезапно стоварващо цялата си музикална мощ, от която едновременно побиват тръпки и всеки сантиметър от тялото настръхва, а текстът сякаш реже сърцето с назъбено острие. За секунда всичко застива, превръщайки се в необятен миг на самота – “Just another day and it’s all the same – in this world or the next...” Последвалата “The Last of Us”, ни връща обратно в реалността, където – за добро или за лошо – любовта е единственото, което остава докрай, докато самите хора или смъртта не я изтръгнат насила: “My curse is to love you, until we see the last of us”. Не за пръв път чуваме мелодии, вдъхновени от Type O Negative и покойния Зелен великан Peter Steele, което прави атмосферата още по-красива. В “Malignia” и “Funeral Bloom” долавяме повече от “старите” Moonspell, a звученето им наподобява това от времето на “Irreligious”. “A Dying Breed” започва като саундтрак на филм и някак парадоксално донася позитивизъм, в същото време поддържайки основната тематика на албума за гибелта на човечеството. В “The Future Is Dark” обстановката става по-меланхолична, а припевът и солото отново ни отвяват някъде далеч с емоцията си. “La Baphomette” определено е голямата изненада в албума, защото... португалци пеят на френски, за бога! Едва ли някой би предположил, че комбинацията може да бъде толкова перфектна – идеалният фон за края на света.
Всеки рано или късно умира. Всичко рано или късно изчезва. Нищо на Земята не е вечно и нищо не е завинаги. Но не хората имат правото да решават кой да живее и кой да умре. “Extinct” потвърждава неминуемата гибел, но и това, че можем да бъдем по-добри. Можем просто да застанем на ръба на неизвестното, оставяйки съдбата сама да определи колко дълъг ще е мигът ни във вечността, наречен живот.
