Ревюта
Група: All That Remains
Албум: The Order of Things
Автор: Стако
Февруари, 2015

Мрачното сърце на All That Remains бързо им спечели респект. За по-малко от три албума те събраха вариативна и силна фен-база, успяха да се надскочат и демонстрираха майсторски умения. Технични и дори на моменти сложни мелодии, пленяващи и подканващи припеви – в работата им имаше музикално аргументирана стойност. Самите те не извършиха някакви жанропроменящи дела, но именно затова родиха толкова всепомитащи хитове, които мирно и пълноценно се ползваха с привилегията да бъдат качествен метълкор. Обаче клишето е казано много преди нас: всяко хубаво нещо достига своя край.

Още в 2012-а белезите на падението правеха впечатление в работата на групата. Липсваха вдъхновените сола, липсваха емоционалните, не-плоски текстове, липсваше дори специфичната  кокалеста кухост, която придаваше такава сила на ритъма им. Всичко това беше заменено с излишни елементи, присъщи на ерата ни, които не намират място в жанра. Jonathan Dutkiewicz, известният китарист на Killswitch Engage, се беше доказал като продуцент, умеещ  да работи с бандата. През 2015-а обаче неговото място заема Josh Wilbur, който дори е кредитиран като текстописец. Продължаваме с клишетата – всяка монета има две страни. От една страна, Josh Wilbur допринася с връщането на малка част от тежестта на продукцията. От друга, тя не би направила впечатление, ако не е заобиколена от толкова много отъпкан и скучен материал. “The Order of Things” е сложеният слухов подпис под твърдението, че All That Remains не са това, което бяха.

За този продукт, защото той по-скоро звучи като такъв, могат да се кажат повече лоши неща, отколкото хубави. Поредното клише – колкото по-нависоко се рееш, толкова по-мощно се удряш в земята. Налице е някакъв регрес, но накъде точно ще избие още е неясно. На моменти цялостното звучене все едно принадлежи на изгряваща алтърнатив група, която силно пунтира All That Remains (“Divide”, “Pernicious”). В други чутото  прилича на албум от серията “Punk Goes Pop” (“This Won’t End Well”, “The Greatest Generation”), само дето не е толкова весело. Бленуваният хъс е заместен с почти насила натъпкана тежест (“A Reason For Me to Fight”). Всяко парче звучи твърде леко, особено ако се прави сравнение с кое да е друго от ценната половина на дискографията им. Има минути, пълни с пренебрежим материал, който се напъва, но в крайна сметка остава посредствен, скучен и най-лошото – чут (“No Knock”, “Victory Lap”). Макар да има завършен вид, това издание звучи немарливо и мързеливо. Съдържанието е значително по-опростено и дори елементарно от чутото в “Overcome” или “For We Are Many”. Излишната обработка над гласа на Philip Labonte и осезаемите поправки към барабаните много тежат на записа. Присъстват стойностни секунди: тук-там някой риф, готин бридж или соло, които дават надежда. Понякога дори се усеща стилът им, но се изпарява неусетно бързо и остава без значение.

Всеки с по-широка музикална култура може без много усилия, дори подсъзнателно, да проследи заимстването. Няма грам провокация този албум да бъде слушан от компетентна аудитория. А за невзискателните има доста по-добър чалга-метъл, на който поне можеш да покуфееш. “The Order of Things” е една амалгама от клишета, за съжаление – от тези, които омръзват.

Песимистът може да приеме записа като последния пирон, който заковава капака на ковчега. A вътре в него завинаги остава да върлува онова черно сърце, което плени, разтърси и вдъхнови много хора. Но това е просто подходящо за финал, песимистично клише. Истината, е че All That Remains преминават през музикален пубертет. Забелязва се афинитет към по-мажорни тоналности и по-равномерни ритмики – фактори, които не са присъствали пълноценно досега в стила им (или поне не в този вид). Всичко, което ни остава, е надеждата, че с още труд и време всичко ще си дойде на мястото. Още едно клише, този път последно – третият път е на късмет. Вече отброихме 1 и 2 от “различните” All That Remains. Сега само чакаме.

« Обратно
Коментари   Коментирай!