Колко често сте чували описанието “един младеж, който много се опитва да наподобява Roy Khan и понякога му се получава”? С такава интродукция идва запознанството с вокалиста на Damnation Angels, а по-нататък самата банда идва като нещо не особено специално. Докато не се случи нещо интересно. Докато не дойде онзи доста лесно пропускащ се момент в кариерата на всеки музикант, в който прави онзи албум. Добрият албум.
Damnation Angels ни го представят с “The Valiant Fire”. Новата творба на този приемливо странен колектив може да бъде слушана огромен брой пъти, дори и на слушалки, и да става все по-приятна и приятна. Англичаните с големи претенции успяват да доставят и голямо качество в музиката си.
Въпросният младеж, вдъхновен от колосите на съвременния метъл, носещ артистичното име Pellek и познат на мнозина от Youtube канала си, ни представя завидни вокали, носещи страшно много свежест. Изненадата се сбъдва точно тук – “The Valiant Fire” е динамичен, жив, атмосферичен и много мелодичен. С всяко следващо слушане показва повече и повече, докато в един момент случайно не се хванете, че си го тананикате в метрото, чудейки се “кое беше това парче, доста известно е май”. Реално бандата страни от висините на известност, но предлага модерен подход към добрата стара традиция на чист мъжки вокал, типични пауър инструментали, много леки хеви забежки и тонове мелодичност. На кой гигант ще изберете да ги оприличите си е ваш избор, но после си пуснете “The Frontiersman” и се сетете точно колко много ви липсват красиви балади, можещи да спорят със Sonata Arctica за любовни описания. Защо хората се отказаха да ги правят, не се знае, още се търси отговора на тази мистерия, но на Damnation Angels си струва да се заложи.
С времето записът става все по-силен и развиващ се като музика и идеи. Макар и доволно зрял, “The Valiant Fire” допуска леки хаотични моменти, добавени с цел оригиналност, но при модерната какофония от музикантски умения, завладяла съвременната сцена, те биват пренебрегнати, позволявайки на албума да върви гладко. Завършвайки динамично, с вече заслужилата по-високо определение, епична “Under An Ancient Sun” и привкус на продължение, новият Damnation Angels си заслужава вниманието. И надеждата за повече дълбочина и обсебващи идеи в бъдеще.
Защо се случва всичко това?
Защото Roy Khan се раздели с Kamelot, било то и с най-добри чувства. Защото прекалено атрактивният Tobias Sammet отдавна не ни е представял Avantasia, заслужаваща името Avantasia. Защото “Nightfall in Middle Earth” беше преди толкова години, че вече в Средната земя се заоблачава следобедно. Истината е, че модерната сцена има нужда от нови, хубави – да го кажем точно – епично яки концептуални албуми, и то огромна нужда. Този не е такъв, но очакваме и искаме да бъде наследен от такъв.
