Най-накрая дойде времето. Времето на новия, 18-ти албум на метъл ветераните SaXoN. Тази група е несправедливо подценявана в България. В страни като Германия, Дания, Белгия има култов статус, а тук сякаш е второстепенна след връстниците си Iron Maiden и Judas priest. Няма значение, албумът е пред нас. Изчерпване ли чух? Абсурд! Повтаряне? По-скоро използване на една добра формула за правене на феноменални албуми. “The Inner Sanctum” е една истинска перла в дискографията на британците, албум доста мрачен и тежък, но изключително емоционален и изпипан.

След нетипичната за групата лека откриваща песен “State of Grace”, уважаемият слушател сякаш бива понесен от музиката директно към най-дълбоките дебри на душите на музикантите. За какво говоря? Този албум е специален. Завръща се Nigel Glocker, дългогодишен барабанист на групата, доскоро контузен. Явно това е оптималният състав, защото всеки инструмент в композициите звучи на място, всичко е като една добре смазана машина. След “State of Grace” идват две типични хеви метъл резачки – “Need For Speed” и “Let Me Feel Your Power”. Две песни, оставящи феновете без дъх, запечатващи се в съзнанието им. “Red Star Falling” е дежурната дълга баладична песен. Сякаш е някаква традиция от “Dogs of War” (95) насам да има такава песен във всеки албум. Следва “I've Got to Rock (To Stay Alive)” – песен, изразяваща почитта на музикантите към рока като начин на живот. Дълбока и искрена, тя звучи като равносметка за изминатия от тях път. “If I Was You” е едно типично комерсиално парче, чиято цел вероятно е да се върти по радиата, но в това няма лошо, песента си я бива. “Going Nowhere East” и “Ashes to Ashes” грабват от първата до последната си секунда и лично на мен са ми двете любими. Те са типичният хеви метъл - мощен, истински и мачкащ всичко около себе си. Стигаме до “Empire Rising” / “Atila the Hun”. Честно, чак такава колосалност от SaXoN не очаквах. Бях приятно изненадан и принуден да си придържам зяпналата от изумление уста, затворена. Идеалната песен за закриване на един наистина добър албум.

За финал мога да кажа, че макар “The Inner Sanctum” да не е най-силният албум, който SaXoN някога са правили, той се нарежда поне в челната петица. А при 18 албума това наистина е много.