Изключително неочаквано е толкова дълго съществувала и утвърдена банда като Machine Head да направи най-големия си удар точно сега, след над десетилетие съществуване и пет албума зад гърба си. Историята на рок музиката е богата с примери за обратното – банди, които се изчерпват тотално за такъв период и започват да бълват неинспирирани издания, преразказващи някогашните им идеи, или пък банди, които с цел да останат на върха тотално променят стила си и се отдават на определени модни течения. Е, да - Machine Head не устояха на подобно изкушение в края на 90-те и направиха остър завой към популярния тогава нео метъл, но пък явно са си взели поуката.

“The Blackening” е може би най-силният, титаничен, най-отричащ всякакви временни течения в музиката албум, който Machine Head са издавали някога. Единственото, което може би му липсва, е онова чувство на изненада “Я, тия най-сетне направиха смислен албум отново!”, което съпътстваше слушането на предишното творение - “Through The Ashes Of Empires”. Обаче докато в него се бореха двете начала, двата подхода, които Machine Head са имали през историята си – метълският, който се опитваше да се наложи отново, и неувереността, че има смисъл да се прави толкова тежка и некомерсиална музика, то “The Blackening” е абсолютно хомогенен резултат от тоталната победа на първия начин на мислене.

Неслучайно и не без основание Robb Flynn надъхваше феновете по време на работата върху албума, казвайки, че това ще е “Master Of Puppets” на това поколение. Паралелите с класическия запис на Metallica могат да бъдат удачни в почти всеки аспект, музикален или какъвто и да е друг. Богати, дълги песни. Много рифове! Типично трашърски бързи части. Бързи надъхани трашърски сола в традицията на школата на Testament и Metallica (към която всъщност принадлежат и двамата китарни герои в Machine Head – Phil Demmel и Robb Flynn са свирили навремето в траш шайката от Калифорния Vio-Lence). Сериозно – толкова траш елементи не е имало в албум на Machine Head от “Burn My Eyes” насам, че даже и тогава. Използването на акустични интрота също прави известна препратка към споменатия албум на Metallica. Обаче ако някой, четейки това, си е помислил “Ебахти копирането, бе!”, ще получи шамар с опакото на ръката! Това е 100% албум на Machine Head, които си имат собствен стил и не звучат като никоя друга банда. Особено пък в този албум! Да, влияния и може би препратки има и към Killswitch Engage, и Тrivium, и Lamb Of God, и Metallica наистина, и други, но пък и всяка от тези банди сама по себе си е на светлинни години от днешното звучене на Machine Head. По-мелодичният стил, който въведоха в “Through The Ashes Of Empires” тук е достигнал абсолютен връх. Из доста дългите песни, каквито са почти всички в “The Blackening” (само една под пет минути), има адски много мелодични части, мелодично пеене, вокални хармонии между Adam Duce и Rob Flynn и прочие музикални бижута. Барабаненето на Dave McClain тук вече е абсолютно феноменално. Ако и след този албум хората не се научат да го споменават заедно с класици като Lombardo, не знам какво повече трябва да изсвири този човек. За качеството на звука говорят самите имена на замесените - Colin Richardson и Andy Sneap.

За това що за албум са успели да изкарат Machine Head красноречиво говори и реакцията на повечето хора, които далеч не са им фенове. А тя е повече от позитивна. Най-вероятно с “The Blackening” бандата ще спечели много нови почитатели от среди, които доскоро са гледали с недоверие на цялата не-тру-метълщина около Machine Head. Доброто си е добро! А това е безспорно най-големият албум, който е излизал от доста време насам. Поне според мен.