На кого ли не му се иска понякога просто да метне на гръб коженото яке със значките и нашивките върху някоя изтъркана от пране метъл тениска, да навлече скъсаните дънки с лъснатите кубинки и да разбуни духовете на възмутените баби в квартала? За тези, които познават света и извън смартфона си, това е ежедневие. За едни бунтарските години тепърва започват, за други тази ера вече е към края си, а за трети никога не приключва. Защото това да си бунтар е повече от стил и усещане. Често то се превръща в начин на живот, дори в професия, и е способно да превземе целия ти свят - буквално. Като наркотик, от който не можеш да се откачиш. Животът е какъвто всеки си го направи - за някои от сутрин до вечер той е като от някой стар концертен запис. Турнета, пътувания, морета от алкохол и океани от пиянски истории, плюс мацки и фенки в изобилие. Не че това не се отнася за големите банди и днес, но всички можем да признаем, че нищо не е същото като през деветдесетте и за жалост едва ли някога ще бъде. Но за шведите Hardcore Superstar времето сякаш не е минало. Наследници на титани като The Ramones, Mötley Crüe, Skid Row и още куп вече залязващи рок звезди, те продължават да носят духа на истинския рокендрол и не се отказват от това да го предават на поколенията.
Освен необяснимото явление Meshuggah, смазващите психиката At The Gates и Hypocrisy, психопатите Dark Funeral и Shining и т.н, и т.н., Швеция - родината на десетки култови метъл банди - успява да откърми и една достойна за световната рок/слийз/глем сцена, а именно Hardcore Superstar. Високо уважавани в родната си страна и не толкова известни по света, но боготворени от феновете си, за осемнадесет години те създават десет албума, с които едновременно запазват автентичния си звук и любовта към музиката, но и постоянно показват развитие и отдаденост. “HCSS” е един от най-професионално и добре звучащите им албуми - както винаги откровен и непринуден, а всичко, което сме харесвали досега в тях, този път е умножено по пет. Без недомлъвки и очакване, говорещата сама за себе си “Don’t Mean Shit” започва ударно и закачливо, какъвто очаквано е и целият албум. Едва ли има какво изобщо да се коментира, що се отнася до “Party ‘Till I’m Gone” - типичната Hardcore Superstar парти песен. Макар отдавна прехвърлили тридесетте, те все още са душата на купона и продължават да носят тийн духа в себе си. В “The Cemetery” и “Off With Their Heads” отново чуваме впечатляващите високи тонове на запомнящия се глас на Joakim “Jocke” Berg, от който много рок “богове“ вече са твърде далеч. Като по традиция, във всеки Hardcore Superstar албум присъства и по едно лирично отклонение, в този случай – “Fly”. Замечтаната кухарка и бавните вокали на Jocke, преливащи в романтични припеви, оставят бандите на Axl Rose и Slash с пръст в устата. А текстът ѝ е доказателство, че колкото и на шега да се приемат слийз бандите по принцип, музиката се прави сериозно и от сериозни хора, без значение в какъв стил се вписва. В “The Ocean” настроението е все по-купонджийско, а последвалата “Touch The Sky” има всички предпоставки да се превърне в новия летен хит... в някоя паралелна вселена, може би. Но сериозно, без да си кривим душата - парчето е убийствено! С “Growing Old” идва време за равносметки и изводи... и в крайна сметка, какво ни пука? Живее се веднъж - усилваме звука. “Glue” ни поднася забиващи се в главата рифове, а малко по-необичайната интерлюдия в “Messed Up For Sure” спуска завесите на шоуто, което със сигурност ще продължи.
С десетия си албум Hardcore Superstar ни показват поредната огромна доза професионализъм и високо качество, без да се взимат твърде на сериозно. След почти две десетилетия на сцената, шведите продължават да са прями, спонтанни и естествени. Не претендират за нищо, не се преструват и не се стремят да се харесат на когото и да е - просто се забавляват. С няколко думи - Sex, drugs and rock’n’roll!
