Disarmonia Mundi са група, която се появява по-рядко, но за сметка на това винаги с дарове. Те не са под формата на шоколади и играчки, и не са за да отбият номера с възпитанието – пристигат под формата на брутални рифове и крещене, което може да подбуди желание за пого и у мъртвите... и защото могат.
Последно чухме от тях през вече много далечната 2009-а година с “The Isolation Game” – един силен, мрачен и зарибяващ труд, който продължаваше да напомня за тях до сега. 2015-а е – беше крайно време италианците да се завърнат и този път със себе си носят “Cold Inferno”.
След кратък инструментал, сякаш за ретардация, откриваме, че ще от първия трак (“Creation Dirge”) може да ти се откачи главата от куфеене. Ударно силно, точно за аудиторията и точно в стила им – без излишни промени и модернизации. Траклистът продължава в същия дух, без да има нужда от грам почивка (за разлика от слушателите му – кой с глава, кой вече без). На моменти се чуват елементи, които сякаш сами са откраднали от себе си, но не е нещо, което толкова се набива на очи, просто защото позитивите са значително повече. Примери могат да бъдат разчупващият, мелодичен риф в “Behind Closed Doors”, или бруталното и бързо интро в “Slaves to the Illusion of Life”, или брилянтният брейк в “Blessing from Bellow”. Като цяло, звученето е малко по-мажорно от това в “The Isolation Game”. Този път чистите вокали са в стил Sonic Syndicate (pre-2010), което им добавя едно реещо се чувство. Има секунди, в които Ettore Rigotti звучи застрашително подобно на Richard Sjunnesson, но относно всичко останало няма място за паралел. Най-големият недостатък на албума е, че не е особено вариативен. Всички парчета са много здрави, много ударни, като изключенията са частици вътре в тях. Но към края си произведението започва да тежи на съзнанието и ушите, а умът започва да вижда монотонности, които не са винаги там. Ако не се опитвате да поемете тези 45 минути наведнъж, ще останете впечатлени и доволни. Най-много без глава, но за изкуството се искат жертви – дори когато просто му се наслаждаваме.
Мощта – главен атрибут на групата – може би на моменти се явява като най-голямата им слабост. Произведенията им се появяват рядко, но почти винаги по-голямата част от траклиста е ценна. В една индустрия, която е приела пълнежа като нормално явление, направо е шокиращо и уморително да чуеш цялостно силна творба в този стил. Липсва типичния момент “ще добавя яките парчета в общия плейлист и толкоз”. Според този критик обаче, това далеч не е слабост. Просто трябва да се погледне под друг ъгъл: може би не всеки траклист е създаден да бъде изслушан наведнъж. Защото по-добре албум с хомогенно естество, отколкото две-три разчупващи песни, с които групата не е сигурна дали може да се справи както трябва, нали?
Поредното силно издание от Disarmonia Mundi – още преди да се изпише, звучи като вече изказано, но е прост факт. “Cold Inferno” е сдържан в стилово отношение и предлага това, което искат феновете: още от същото. Защото, ако трябва да бъдем честни, няма особено пространство за здравословна промяна у групата. Да, така е – няма да останат в историята като радикалисти, но пък да имаш немалък брой обезглавяващо здрави творби под ред в дискографията си е завидно постижение.
