Вампири, върколаци, безкрайни майтапи с Библията... дано няма хора, очакващи нещо по-различно от Powerwolf. Всъщност, трудно е дори да се помисли, че група с пет тематически еднакви, но пък безупречни албума, би поела в различна посока. Няма такова нещо. Powerwolf са си Powerwolf и свирят това, което те искат, пишат за това, което ги интересува и явно изобщо не им пука за все по-увеличаващата се маса контракултурни интелектуалци (е да де, хейтъри). С други думи – каквото е било, това и ще бъде. “Blessed & Possessed” не се отличава кой знае колко от предишните записи на групата, но достойнствата му са огромни. Толкова, че направо може да бъде наречен най-силното издание на Powerwolf досега.

Новата рожба на вълците върви по стъпките на по-големите си братя, но има потенциала да ги надмине по всички критерии. На първо място, това е най-добрата продукция на албум на Powerwolf. Прекрасно се откроява всеки един детайл от музиката, правейки я по-епична от всякога. Това се усеща още в откриващата едноименна песен, съдържаща всичко, което един фен може да желае. Групата съвсем не си губи времето и веднага удря с най-силния си коз – съвсем спокойно “Blessed & Possessed” може да бъде наречена най-powerwolfската пиеса в диска. Църковното ѝ интро с явни препратки към предкласическата музика не е нищо ново, но пък е в състояние да изправя коси във въздуха. В един момент минорното начало е заменено от насечени скоростни ритми и рифовки, подкрепени от кристален симфоничен фон, а вокалите на Attila Dorn са умопомрачително страхотни – максимално изчистени, без допълнителни хорове, а беквокалите присъстват, но са снижени до минимум. Без тригласия и петгласия, без излишни натоварвания на слуха – и това се отнася за цялостното съдържание на албума, не само за откриващата песен. “Army of the Night” например е съвсем опростена като структура, със Sabaton-ски ритъм, но точно това я прави една от най-хващащите песни на Powerwolf изобщо. Същото се отнася и за “We are the Wild”. Разбира се, свидетели сме и на парчета с типичните за бандата заигравки с латинския. Никой да не се залъгва, и в тях има вампири (“Armata Strigoi”) и (анти)християнство (“Sanctus Dominus”). Албумът завършва с темпово по-бавната “Let there be Night”, която навява тъжното усещане за липса на хепиенд, но пък кой знае, за някои това може да значи точно обратното, хаха.