Едва ли някой ще се съгласи, че Eyefear са сред доминиращите групи в прогресив метъла. Но личната симпатия е едно, а подценяването на искреността в творбите и подхода на бандата вече говори за съвсем друга история. Именно защото всеки техен албум е изпълнен с абсолютна неподправеност и най-вече поради факта, че австралийците сякаш са неподвластни на явления като ненаситната всепоглъщаща гъба, наречена комерсиализъм. Което от своя страна доведе до появата на трите издадени до момента записи на бандата – изпипани до съвършенство, но при все отличния им пример за прогресив, момчетата от Eyefear никога не са предявявали претенции за кой знае какво внимание от страна на феновете на този тип музика. Поне до появата на все още горещото музикално съкровище като току-що издадената тава “The Unseen”.

Беше ми интересно дали въобще е възможна някаква промяна в музикалната насоченост на групата само за времето от една година, което дели новия албум от предшественика му “A World Full of Grey”. Отговорът е изненадващо положителен, развитието е ясно очертано, насоката също е налице и сочи само и единствено към върха, защото в “The Unseen” има нещо много по-дълбоко, скрито зад красивата обложка. Без каквито и да са преувеличения мога спокойно да говоря за албума като за гвоздей в досегашната програма на Eyefear, защото заявката му за подобна позиция е плашещо сериозна. Новата стъпка в развитието на творчеството е очевидна дори само в сравнение с предишния опус на австралийците. Зад кристално чистия звук по тяхна стара традиция отново стои Andy La Rocque, а по закон когато е замесено неговото име, въобще не може и дума да става за некачествено звучене или слаба продукция. Новата страна на музиката този път дори не позволява конкретна стилова характеристика – прогресив залитанията както винаги са застъпени сериозно, но момчетата явно са решили да разкрасят пейзажа и с доволно количество пауър мотиви, което напълно естествено превръща “The Unseen” в още по-привлекателен запис. Инструменталното ниво още веднъж е изключително високо, до степен, която те кара да се чудиш как, по дяволите, албумите на Eyefear успяват да звучат толкова разнообразно и увличащо с участието на един-единствен китарист. Клавирното начало също далеч не е пренебрегнато, но героят тук е вокалистът Danny Cecati, обогатил с гласа си музиката на банди като Pegazus и Anarion. Подходът му пасва повече от всякога на музиката на Eyefear; с богатите си изпълнения фронтменът придава невероятна завършеност на парчетата – леко дрезгавата му нотка носи още повече магнетичност на бързо препускащи по музикалната скала песни като “Illusions” и “Bridge To The Past”, а щипката влияние от вокален титан като Matt Barlow, от чийто глас Cecati черпи открито вдъхновение, напомня далечно за Iced Earth. Не липсват и заемки от мрачното звучене на групи като Evergrey, но все пак австралийците са на космическо разстояние от идеята да копират колегите си. Наборът от разнообразие е достатъчно обширен и всеки може да открие “своя песен”, по която да хлътне – от китарно подчертаните акценти “Always Reasons”, “From Darkness ‘Till Dawn” и “Confessions” до баладични отклонения като “Fading Away (Alone)” и финалната “A Clouded Mind”.

Съвсем естествено, “The Unseen” може да се нареди сред постиженията в сходния стил за тази година като Evergrey, Ayreon и Lanfear, без да копира нито един от тях. Ето как един албум може спокойно да звучи разчупен както сам по себе си, така и спрямо досегашните записи, без да разчита на кой знае какви еквилибристики. Момчетата направиха това, на което малко банди в наши дни са способни – създадоха блестящ шедьовър като “The Unseen” за минимално количество време с нова насока за самата група, но отново чрез изненадващо малко усилия, сякаш целият творчески процес е заложен дълбоко в самите Eyefear и само чака да излезе на повърхността и да се развихри с такава сила, с каквато петимата вече доказаха, че умеят да боравят по наистина маниакално професионален начин.