Странно нещо се случи с дет метъла в последните години – все по-малко стават младите групи, избиращи за свой похвата на старата школа, където простотата подсигурява дъжд от мозъци и лиги от кеф сред феновете. За сметка на това все по-ярка е тенденцията към сложни композиции и техничарстване, която оставя впечатлението, че е достатъчно да се свири бързо и усукано, за да бъде работата свършена. А това е жалко, защото убива внушението на екстремната музика, стерилизира го. Хубавото е, че до по-широката публика все още достигат предимно групи, свирещи не само бързо и технично, но и с емоция и идеи, което значи, че въпросната тенденция не достига крайности. И поредното доказателство за това са американските младежи от The Faceless с техния втори албум – “Planetary Duality”.
Ако досега не сте се сблъсквали с групата, вероятно най-лесно мога да ви я опиша като това, което щеше да се получи, ако Star Wars беше sci-fi хорър със саундтрак, изсвирен от Paths of Possession, Nile и Cynic. Много технична, но същевременно идейна и целеустремена е музиката на The Faceless, с особено отчетливи влияния и отлично пресъздадена космическо-психарска атмосфера. Стабилно количество бруталност си съдейства с една доста специфична мелодика – от една страна са Nile-ски вдъхновените рифовки и епични сола на Michael Keene, а от друга – болните клавири и програминг. За капак идват леко напомнящите на Glen Benton в низините вокали на Demon Carcass, както и интерлюдии като “Shape Shifters”, излезли сякаш от космически мюзикъл-гротеска. Резултатът от всичко това е един изключително класен заради идеите и изразните си средства техничен дет метъл албум.
“Planetary Duality” печели точки и заради значителния напредък на групата, който демонстрира в сравнение с “Akeldama”, дебютния албум на The Faceless. Още когато чух “The Ancient Covenant” в MySpace, си казах, че предстоящата тава ще е мазало, но след като официално излезе на 11 ноември, се оказа, че песен като “XenoCrhist” (повсеместен фаворит, според справки из форуми и портали), да речем, си е направо представителна извадка за прогресарските, брутално-мелодични тенденции в дета напоследък. Специално внимание заслужават “Legion of the Serpent”, “Coldly Calculated Design” и “Planetary Duality I”. Между другото, интересно е да се отбележи и съвсем леката блек жилка, забележима на места, която внася много приятен аромат на цялата космическо-ужасяваща атмосфера. Ако все пак трябва да спомена недостатък на албума, то това ще е прекалено краткото му времетраене – тъкмо те изкарва извън нормалното ти поведение, карайки те да подскачаш върху главата на кучето, и свършва. Ясно е, че така искаш още и още, ама това направо дразни.
Голяма финансова и медийна подкрепа получиха The Faceless покрай “Planetary Duality” и, изненадващо за мен, струвало си е. Не очаквах нещо особено да излезе от тях след “Akeldama”, но бандата от Лос Анджелис се показва като сериозен претендент за един от лидерите сред младите групи в стила си, и това, разбира се, става благодарение на нас, феновете. А ние имаме всички основания да харесаме новия им албум.
