Flowing Tears никога не е била група, която по един или друг начин да успее да предизвика революция в метъла, или дори само в рамките на по-тежката готическа музика, в чийто стил твори. Реално погледнато, немският квартет дори не е отправял заявка за нещо повече, въпреки тринадесетгодишното си присъствие на сцената. Но феновете, които веднъж са имали по-интензивен контакт с творчеството на бандата, трудно могат да отрекат, че когато се захванат с нещо, Flowing Tears го изпипват до краен предел.
След кратката почивка с миналогодишното концертно издание “Invanity – Live In Berlin”, групата най-сетне издаде наследника на “Razorbliss”, който маса от почитателите сметнаха за връх в кариерата им. Една от най-характерните черти в дискографията на бандата е свързана с тенденцията, че всеки албум е отделен от другите строго индивидуално и тежи на собственото си място, а това само по себе си важи и за музиката, която всеки път е много по-различна от тази в предишния, защото за разлика от болшинството дотегнали ни до болка “артистични творци”, Flowing Tears нямат навика да тъпчат на едно място. Музикалният прогрес е документиран още по-ярко в шестия дългосвирещ запис на Helen и компания, носещ нерадостното заглавие “Thy Kingdom Gone”.
Името далеч не е единственият носещ негативно послание елемент - от началото до самия си край албумът поднася на тепсия нещо ново като идея, музикална реализация и определено различна насока за самата група. И ако досега задачата покрай сравненията на тавите на Flowing Tears беше достатъчно трудна, то “Thy Kingdom Gone” я прави напълно непосилна. Като за начало, албумът е концептуален, което никога не е засягало творчеството на бандата. Музиката представлява възможно най-сложната, технична и многопластова конструкция на немците до момента; по-динамичните рок препратки, обединяващи донякъде “старото” им звучене, тук са сведени до абсолютен минимум, а на места липсват изцяло. Вместо тях в “изчезналото кралство” властват изцяло готическата линия и дуум звученето, буквално плачещите елементи и явната, обвинителна аргесия.
Метафоричният замисъл на концепцията е свързан със загубата на вярата в човечеството, доброто и личните възможности – един добре познат сюжет, но независимо от това начинът, по който Flowing Tears дават израз на идеите си, е наистина уникален. Цялостното впечатление се допълва от множество протяжни готически и дуум мелодии, смесени с ярка динамика на местата, в които музикалният контраст само засилва още повече първоначалното възприемане на “Thy Kingdom Gone” и носи желаното тежко, мрачно внушение, обвиващо съзнанието на слушателите в потискаща, задушаваща мъгла. Helen Vogt за пореден път изпълнява вокалните си линии със същата ревностна отдаденост, която й спечели мястото на вокалистка на бандата преди години, а в добавка към омайващите нотки в гласа на сирената се включват двама гостуващи музиканти – Vorph, вокалистът на Samael и Sascha Blach от Transit Poetry (съответно в песните “Thy Kingdom Gone” и “Souls Of The Neon Reign”). Китарните пасажи са изключително идейни и са изпълнени с голямо внимание и музикална преценка; в тях са вплетени и безброй интересни елементи като заглъхваща радиотрансмисия с реч на религиозен фанатик, приглушени викове на обреченост, дрезгави демонични ревове, трескав шепот и звуци от часовников механизъм, които пренасят всеки, дръзнал да посегне към този албум, в една изкривена и перверзна версия на Страната на чудесата. Звучи чудесно, нали? И за да бъде ужасяващият пейзаж завършен докрай, мрачният кръг се затваря от пробиващите сивия воал зловещи звуци от клавири и аранжименти на пиано, сливащи се в едно с воя на предвещаващата физически и нравствен катаклизъм сирена, чиито звуци остават да отекват над едно напълно обезлюдено, прокълнато и лишено от всякакъв смисъл подобие на съществуване в това измамно измерение на реалността.
Неминуемо катастрофите, които се случиха с Flowing Tears през последните няколко години все някога щяха да дадат отражение и на музиката им. Но едва ли някой е очаквал, че въпреки нещастните случаи, довели до смъртта на двама от основателите на групата, те ще намерят сили не само да продължат напред с все същия професионален хъс, но и ще трансформират цялата смесица от негативизъм и смазващи емоции в не по-малко психиделична основа за подобен венец на творението, какъвто e “Thy Kingdom Gone”, и от който могат да вземат пример не само готик, но и редица дуум метъл банди в днешно време.
