Ревюта
Група: Parkway Drive
Албум: Ire
Автор: Warrior Of Ice
Септември, 2015

Следвайки неизменно възходяща крива на развитие, Parkway Drive за по-малко от десетилетие успяха да се наложат като един от водещите метълкор състави в световен мащаб – постижение, което убягна на далеч по-лъскави, по-добре финансирани и по-шумно рекламирани групи от тях. Обяснението за това е просто: когато става дума за метъл, бил той и модерен, музикантските качества и оригиналните идеи винаги натежават пред нечии празни претенции да бъдат Новото голямо нещо™. Натоварен със съответните за позицията им очаквания, петият албум на австралийците поставя обичайното предизвикателство пред тях – или отново да надминат себе си в собствената си игра, или тотално да променят правилата ѝ. Изборът им е категоричен.

“Озадачаващ” и “противоречив” са твърде умерени епитети за “Ire”, особено в контекста на досегашната дискография на квинтета. Навлизането на мелодет влияния в музиката им, което започна с “Deep Blue” и бе изведено до впечатляваща стилова симбиоза в почти съвършения “Atlas”, тук е пресечено рязко и без остатък. Разнообразие не липсва, непогрешимият усет за мелодия на бандата е все така налице, а вокалите на Winston McCall са още по-силни и отработени, но като композиторско мислене новият запис е по-скоро стъпка назад – изграждащите го елементи невинаги са съчетани максимално удачно, а и нищо не се опитва да компенсира спада на тежест, мрак и техника в музиката.

Мощната “Destroyer” поставя обещаващо начало с енергичното си, емоционално изложение, което бързо потъва сред опростените структури на парчета като “Dying to Believe” и “Bottom Feeder”. Стадионният заряд и осемдесетарските глем влияния в изпипания сингъл “Vice Grip” и хитовата “Fractures” звучат учудващо на място, но същото не може да се твърди за “Vicious”, която е един гол припев и нищо повече. WTF ефектът обаче достига връх с абсурдните нео метъл забежки в “Crushed” (сериозно, пичове, коя година сме?) и “Writings on the Wall” – повече хип-хоп песен, отколкото каквото и да е друго – сблъскваща тягостен речитатив с оркестрален фон и напрегната ритмика по меко казано объркващ начин. Характерното брутално начало се връща на преден план чак в “The Sound of Violence” и “Dedicated”, а финалът е белязан от класическите хеви метъл краски на лиричната “A Deathless Song”.

Стремежът към иновативност и разчупване на клишетата по принцип е достоен за уважение, но когато се случва за сметка на естетическата стойност на дадено изкуство, компромисът просто не си заслужава. “Ire” оставя нетипичния за Parkway Drive привкус на нещо самоцелно – сякаш е резултат не толкова от домогване към достъпно и комерсиално звучене, колкото от страх да не бъде изпусната лидерската роля в жанра. А това е тъжно, защото огромният творчески потенциал на групата личи и тук… предимно нереализиран.

« Обратно
Коментари   Коментирай!