Хм, чакай. Да не би това да бяха онези норвежци, които започнаха стабилно, със силни блекарии, които ги утвърдиха като една млада, но талантлива и израстваща в стила банда? Тези... с албуми като “Vikingligr Veldi”, “Frost”, “Eld” и, къде без него – “Blodhemn”?

Ами, те са. И за да заглуша всеки блекарски писък на умряло, че от “Ruun”, та до тази 2008-ма година, Enslaved все повече и повече изменят на предишния си стил и “изпрогресират”, ще кажа, че нито на мен ми пука, нито сигурно на членовете на бандата. Спомням си скептичността ми към “Ruun”, която още и досега си е останала, но “Vertebrae” го забивам директно до “Vikingligr Veldi” / “Blodhemn”, без много-много да мисля за промяната, бездната, откроила се между Enslaved преди малко повече от десет години и сегашните норвежци.

Албумът е страхотен – кратко, точно, ясно. Самият факт, че прогресив запис ми хваща ухото и неумолимо го издърпва така, че да го въртя с часове, е изключително красноречив. Има нещо много магично в тези нови Enslaved, което, да, присъстваше и в предишните, но не толкова ярко изразено. И то не идва само от явните Pink Floyd влияния (най-вече в “Ground”), въпреки че всички знаем как действат те на психиката и мозъчната дейност. Сякаш норвежците са изплели една музикална мрежа, състояща се от осемте песни във “Vertebrae” и тя с всяко попиване и изслушване на албума все повече и повече се увърта около слушателя. С “Clouds” тавата започва сигурно стресиращо за повечето фенове на тежката музика – прииждащи на ударни вълни синтове и електроника, които впоследствие преминават на заден план и оставят вихъра на китарите и съчетанието от стари и нови Enslaved – вокалите. Тук е моментът да спомена, че те навсякъде са перфектни, без никакво място за спор от моя гледна точка. Създават (особено чистите) някакво всепоглъщащо усещане за космичност у мен, чието спокойствие бива нарушено от агресивните, сякаш “хапещи” целостта партии, с които Grutle Kjellson напомня за предишните времена на групата. Викинг тематиката е отстъпила доста сериозно и в звученето, и в лирическата насоченост на групата, но налице имаме един доста интересен и приятен текстови подход, чието излъчване ми напомня това на Arcturus и Borknagar. По-силно и по-слабо за мен в тавата няма – всяка песен съдържа нещо, което другите не носят в себе си, и което излиза на преден план и, както казах, впримчва слушателя и не го пуска. Солото в “Ground” те кара да изтръпнеш, предшествано от почти култоподобното припяване “Inside the inside the inside”; успокояващото и уж невинно, но съдържащо кротка закана “We will emerge from the ashes and rise from the ground” в едноименната композиция пък кънти като някаква вклинила се в мозъчните клетки мантра. И не иска да излезе, както и да се опитваш да се откъснеш от нея. Същата ситуация цари и по отношение на цялостната “Vertebrae” картина, която разстила вълните си пред слушателя.

От Evergrey до Enslaved и обратното – цикъл, който ще бъде утъпкан може би доста пъти през оставащата част от годината, а и след това. Колкото далечни, двата албума се свързват в един момент за мен – в този, когато човек просто има нужда да си почине от света, изискванията и проблемите му, и има нужда от музикален съпровод в това откъсване. “Vertebrae”, освен точно такъв, се оказа и една от най-приятните изненади за 2008-ма, неочаквана, свежа и експериментаторска. Аз не смятам да бъда нахален и да желая повече.