Започне ли светлината да умира, мракът неумолимо настъпва и поглъща в хищните си сенки всичко. Няма значение. Вземете още малко от горчивата чаша, на която с полуизтрити букви пише “Живот”, и се примирете. Друго не ви остава.
Има албуми, които не се слушат, а се усещат. Карат съществото ти да се тресе отвътре, не заради китарите, или каквито и да е мотиви. Има групи, за албумите на които описването на самите песни изцяло или предимно от техническа гледна точка и постройките им е не само не на място, а понякога дори смешно. Daylight dies. Lost to the living. Добре сте дошли в онова кътче непрогледен мрак, в което отиваме, когато не ни остава нищо. Ще сте радушно приети.
Отричането на живота и лъжливите му дарове започва с “Cathedral”. Мраморните стени просветват, ала тъмно, прорязвани тук-таме от някой увиснал звук на китарите, съпроводен от клавири с леко хорър и застрашително звучене, както и от отчаяните, носещи болка вокали на Nathan. Заглавното парче непоколебимо загатва за какво ще става дума в този албум, завихряйки още в първите минути фунията на страдание и интровертност, на които ще бъде съпричастен слушателят близо 50 минути. С призрачното и загадъчно “A Portrait in White” е озаглавена следващата песен, тегнеща едва ли не като надвиснала прокоба и създаваща чувство за безграничност и буквална безтегловност. Времето спира хода си, а слушателят е хванат в капана на типичните за дуума смазващи с мрачната си и тежка атмосфера китари, жилките употреба на електрическа такава и обречените вокали на твореца (да, точно творец) Nathan. Боли. Без излишно да преигравам, спекулирам, или мелодраматизирам, този албум носи в себе си болка и носи със себе си още доза от нея. През “A Subtle Violence” до сякаш създаващите градиращо напрежение и неизречена тематичност “At A Loss” и “Wake Up Lost”, думите на мъртвите не спират да забиват треските си на отрова, отправени към скитащите създания по света. Nathan е техният говорител, но не винаги – нещо, което инструменталът “And A Slow Surrender” потвърждава недвусмислено. Безумно е, просто е умопомрачаваща негативната енергия и тежест, която носят тези три минути и тридесет секунди. Мрачното, угнетено излъчване набира все повече и повече сили, достигайки върха на отричането на живота (отново неизказано) към минута и петдесет секунди. Китарите се тресат и плачат, докато съзнанието метаморфозира и извършва своето бавно отстъпване от бреговете на живота. Трудно е нещо да измести великото “Voice of the Soul” на Death от топа ми на инструментали, но горепосоченото със своята страховита искреност, откритост и обреченост разклаща доста сериозно това уж сигурно първо място. “Last Alone” от своя страна довършва сякаш загатнатия безкраен цикъл на самотата и безтегловността, започнат от “At A Loss” и “Wake Up Lost”. Особеност тук са чистите, прекрасни вокали на Nathan, които ми напомнят изключително силно за творчеството на Anathema и Katatonia, особено в последните години. Може би най-изпъкващата композиция в албума (поради гореспоменатите причини), “Last Alone” показва и другата – отново мрачна, естествено, но олекотена страна на вокалиста. Колкото олекотяваща, толкова и добавяща към смазващата емоционалност на творбата, песента е повратен момент в “Lost to the Living”, проявяваща чиста нежност сама по себе си. Завършваме с “The Morning Light”, но и мъртвите, и живите, които са загубени за себеподобните си знаят – светлина в тунела няма, а сутринта е просто променила нюанса си непрогледна нощ. Nathan сякаш плаче гърлено, с ярост и болка, а китарите му пригласят. Касите се явяват тъпана, който маркира края на всяка окончателна надежда. И пак боли.
Последната капка от горчилката в онази прашна чаша свърши, приятели. Daylight Dies отново са тук и отричат този свят и спорното съществуване в него. Ако е дошъл даден момент за вас, който да изисква искрена музика, която да ви удари с доза интровертност и мрачни помисли – дълбините на бездната, озаглавена “Lost to the Living” ви очакват. Ще посмеете ли да се хвърлите в тях?
