Преди няколко години немците от безскрупулната слъдж-дроун бригада Black Shape Of Nexus – все по-“negative” и все по-“black” за тяхно собствено добро – извадиха официален мърч с надпис, гласящ следното: “You won’t like it”. Винаги е приятно да знаеш, че дори най-големите радикали в екстремния ъндърграунд са съхранили чувството си за хумор. Днес обаче далеч не е толкова забавно. Сънародниците на B-son от Defeated Sanity изглеждат (и звучат) сякаш отдавна са приели въпросното послание за свое неофициално мото. Защото действително се нуждаеш от нещо повече, за да “ти хареса”.

В случай, че го притежаваш, значи имаш повод за гордост. Разбирам те по-добре, отколкото си мислиш. Тъкмо поради тази причина подчертавам, че повечето хора ще ни сметнат за умопобъркани. Обяснението е просто – Defeated Sanity не са като повечето хора.

Обикновено подобна ситуация изисква да припомним, че техническата компетентност – а доста често и откровена виртуозност – отдавна не е фактор за крайния успех в техничния брутален дет метъл. Просто защото тя е заложена в неговото ДНК. Винаги е била там. Така че на първи прочит албуми като “Chapters of Repugnance” (2010) или масово одобрената човешка месомелачка “Passages into Deformity” (2013) едва ли ще изненадат, провокират или скандализират закоравелия аудио мазохист. По-взискателните, “изтънчените” сред тях, моментално ще ги вземат за временна залъгалка преди следващия Decapitated.

Раздробен на две отделни EP-та, както подсказва и самото му заглавие, “Disposal of the Dead / Dharmata” стартира със стандартния за Defeated Sanity дезориентиращ ад, но всяка песен надгражда предишната и подготвя почвата за бруталната еволюция на следващата. Така че когато първата част “Disposal of the Dead” стига до вълнуващата си епитафия “The Bell”, асоциациите с “Passages into Deformity” почти са отмити. А немското трио е готово да претърпи пълната си метаморфоза в безотказна машина за прогресивен тех-дет.

“Dharmata” осъществява толкова ярък контраст – както спрямо “DotD”, така и спрямо цялостната дискография на Defeated Sanity – че всеки средностатистически слушател с уши, извадени от задника му, няма да бъде нищо по-малко от шокиран. Идеята зад едноименното въведение в част втора е, че групата напълно съзнава въпросното обстоятелство – затова и “Dharmata” (песента) представлява кратка инструментална интерлюдия, натоварена със задачата да осъществи плавен преход. И познай какво? Не успява. Това действително звучи като различна банда от различна епоха. “The Mesmerizing Light” моментално го демонстрира – тук Defeated Sanity са твърде близо до онова, с което свързваме дебютния Cynic, ранните Atheist и Death от ерата на “Human”. Олдскуул джазменски прог-дет в класически постановки. Дори вокалите са повече Schuldiner, отколкото развилняла се свиня-майка.

Това би било уникален скок встрани както за групата, така и за начина, по който я възприемаме. Но не и рамо до рамо с “DotD”. Навярно ще трябва да почакаме до следващия път.

Междувременно “Pleiades Dust” на Gorguts си остава алфата и омегата на дет метъла тази година.