“Свеж и старинен, прогресивен и познат. Тежък и спокоен. Точно както ни харесва.” Това е описанието, което Mikael Åkerfeldt дава за “Sorceress”. Колкото и объркващо да звучи, това е може би най-точното определение на неопределимото. Този път вихрушката от стилови, вътрешни и външни, музикални и емоционални влияния е по-заплетена от всякога. И става все по-невъзможна за поставяне в каквито и да е рамки. Но ключовата фраза тук е “както ни харесва”. Така е било винаги и явно така ще бъде и занапред, а лудият гений Åkerfeldt ще продължава да твори единствено и само това, което му харесва. Защото за истинското изкуство няма граници, планове и правила. За Opeth още по-малко.
Безспорно 2011-а година е абсолютната повратна точка в кариерата им до момента. Всички предишни наченки на музикална шизофрения, тихо потискани преди, напълно се отприщват в “Heritage”. Албумът без аналог, пълен парадокс на самия себе си, който и до ден днешен остава необясним, но същевременно твърде интригуващ, за да бъде подминат. След него “Pale Communion” донякъде потушава лудостта и връща познатото, като стремително повежда Opeth по новата им творческа пътека. Тя ни довежда до “Sorceress” – балансираната смесица между двата му предшественика. В него присъстват и невъздържаността на “Heritage”, и нежната меланхолия на “Pale Communion”, съчетани в едно много по-хармонично и концентрирано цяло.
“Sorceress” показва колкото нечувани досега експерименти, толкова и познати препратки. Независимо колко различно звучи, всичко винаги се върти около ядрото, която ги прави това, което са. Да, няма ги тежките вокали, но това видимо не е краят на света. По-скоро е началото на новия. Защото ги има ги нежните инструментални мелодии в “Persephone” и “Persephone (Slight Return)”. Има ги красивите вокали в “Will O The Wisp” и “Sorceress 2”. Присъстват и запечатващите се в съзнанието рифове в едноименната песен и традиционно прогресарската “The Wilde Flowers”. Както и красивите сола на “Chrysalis” и умопобъркващите неравноделни ритми на “Strange Brew”. Не липсват и фолклорните елементи в “The Seventh Sojourn” и симфоничните елементи в “A Fleeting Glance” и “Era”. Има го композиторският гений, несравнимите мелодии и неочакваните обрати.
Гениалната смесица между новото и старото компенсира всичко оставено в миналото и говори за още по-обещаващо бъдеще. Няма нищо лошо в това да се върнеш там, където всичко е започнало, особено когато се прави с класата и уменията на музиканти като Opeth. Не е ясно дали тепърва откриват себе си, дали се връщат към корените на рок музиката, или създават нещо съвсем ново. Още повече, никой не знае какво следва. Противно на всички очаквания и на всякаква логика, шведите почти изцяло преминаха от едната крайност в другата – от неправолинеен, но достатъчно брутален дет метъл до почти изчистен и нежен прогресив рок. Най-важното е, че колкото и противоречиво да е всичко, Opeth все още са една от най-влиятелните съвременни групи, която неспирно се преобразява и развива. И продължава да пише история.
