Dream Theater бяха безспорно най-голямата прог банда през 90-те години на миналия век. Това време отдавна отмина, а поне по мое мнение нюйоркчаните вече не могат да бъдат конкуренция на групи като Mastodon, Nevermore, Opeth или Pain of Salvation. Този факт не пречи на театралите да издадат силен албум като “Black Clouds & Silver Linings” и да зарадват феновете си. Новото чедо на Dream Theater още не ми е слегнало в главата, така че няма да прибързвам да го нарека шедьовър, но определено говорим за едно от най-добрите неща, излезли през 2009-та.

Всичко започва с близо 17-минутната "A Nightmare to Remember”, която има побъркващо тежък начален риф, преливащ в жица а ла Dimebag Darrel (с други думи валяк). При подобни обстоятелства човек си казва, че легендарните американци са надминали себе си в желанието си да звучат колкото се може по-метално. И с право - до края на песента чуваме блек метъл риф, дълбоки ревове, двукасови излияния от страна на виртуозния барабанист Mike Portnoy... пълна лудница. Но Dream Theater знаят как да облагородят цялата тази тежест, така че да не можем да сбъркаме групата – с непрестанна смяна на темпо и мотиви, виртуозни сола на John Petrucci, разнообразни вокали на James LaBrie. С други думи, в парчето присъства всичко необходимо. Следват по-леката и епична “A Rite of Passage” и най-сериозният претендент за балада на годината – “Wither”, която е нежна, красива и свръхмузикантска (как иначе). Половината албум е чут, а слушателя остава с впечатлението, че в "Black Clouds & Silver Linings" няма слаб момент. За щастие повод за тревога няма и по-нататък в музикалното ни пътешествие. “The Shattered Fortress” изобилства от симфонични звуци, но като цяло композицията вдига летвата още по-високо, за да се стигне до “The Best of Times”, която лично за мен е най-силната в албума. С чудесно интро, изградено от пиано и цигулка, по-ефирни рифове и чудесните високи вокали на LaBrie, това парче може да бъде сравнено с всяка една класика от безсмъртния "Images and Words". А като за финал, убийствената, 20-минутна прог епопея "The Count of Tuscany" ни праща директно в друг, по-красив свят. В това могъщо затварящо парче Jordan Rudess прави невероятни партии на кийбордите, които внасят допълнителна прелест в цялостното звучене.

И така, подобаващо зашеметени и щастливи, не ни остава нищо друго, освен пак да врътнем тавата... защото наистина си заслужава. Dream Theater винаги ще се лутат в стремежа си да се развиват като група. Знаем много добре, че творческите им търсения понякога не ги водиха до желания резултат, но този път е различно. Този път те сътвориха произведение, което ще влезе във всяка една класация и то някъде там - на върха. Където му е мястото.